Оскар за смъртоносна роля [bg]

Беше дребна крехка жена, на около четирийсет години, с волево лице, облечена в строг костюм. С големи, мъжки крачки тя се приближи до масата на Валера. Ходасевич стана. Тя му подаде ръка. Той се наведе и целуна ръката й.

— О, цветенца! — каза тя, като сядаше. — За мен ли са?

— За теб, Леночка, за теб!

— Колко мило. О-бо-жа-вам цветенца. Ти никак не си се променил.

— А ти само си се разхубавила!

— Говори ми, говори ми. Комплиментите също ги о-бо-жа-вам! Колко време не сме се виждали?

— Според мен, още от Брюксел.

— Да, вече десет години. Ти още ли си на служба?

— Не, отдавна съм пенсиониран — поклати глава Ходасевич. И умозаключително каза: — А ти успешно правиш кариера.

— Откъде знаеш?

— Чета вестници, за да следя успехите ти.

— Защо ме повика? По работа ли? Или да си поносталгираме? Или — тя принудено се засмя — от романтични съображения?

— По работа, Леночка, по работа.

— Можеше и да ме излъжеш, Валерочка — пак се усмихна тя. — Прекалено си честен, затова и кариерата ти в органите не прогресира.

— Защо реши, че не съм прогресирал? — подсмихна се Ходасевич.

— Ако кариерата ти беше успешна, ти, при твоите способности, сега да си вече премиер… Е, какво — плащаш ли вечерята?

— Че как иначе? — сви рамене той.

— В днешно време всичко се случва — каза тя. — Внимавай, ще те разоря. — Ала на приближилата се сервитьорка поръча само суши асорти и бутилчица саке.

Ходасевич си поръча същото, но прибави супа мисо6 и пържени в тесто пръстени от калмари.

— Помниш ли любимото ни японско ресторантче в Брюксел? — изведнъж попита Леночка с овлажнели очи. После сякаш се сепна: — Ах, да, нали си ме поканил не от носталгия, а по работа. Хайде, казвай, за каква работа ти трябвам.

— Защо понастоящем в Москва — сякаш на себе си зададе риторичен въпрос Ходасевич — започват да говорят за работа, още преди да замезиш?

— И да живеят бързат, и да чувстват…

— Аз днес за никъде не бързам.

— Аз също.

И те си размениха многозначителни погледи.