Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Звучи като рекламен текст — насила се усмихна Таня. — За „Шабли“ никога не е рано! За бира „Глоток“ никога не е рано!

— Можеш да го използваш в работата си, подарявам ти го.

— В работата си! — подсмихна се Таня. — А знаеш ли, че ме изхвърлиха от работа?

— За какво? — учудващо спокойно попита Валера.

— Вчера пристигна в офиса ни депутатът Брячихин. Ядосан заради статията. Крещя и замери Теплицин с чаша с кафе. Закле се да отмъсти. И Теплицин ме уволни.

— Е, това не е най-страшното — безметежно рече Валерий Петрович. И замислено продължи: — Това не е беда и дори не е половин беда. Ти си умно и талантливо момиче и ще си намериш работа, даже по-хубава от тази… Добре, хайде да сядаме на масата.

Настроението на Таня малко по малко се оправяше. Колко хубаво е, че има човек, на когото може да разкаже всичко докрай. И който не само ще ти съчувства, но и ще ти помогне.

Щом се наяде с кренвирши и пийна вино, Таня каза:

— Е, това е, сега съм сита и доволна. Готова съм да ти разкажа всичко. Казвай с какво да започна…

— Първо ми разкажи за снощната случка — поиска Валера. — Желателно е — в детайли…

Таня въздъхна, напълни с въздух дробовете си — и странна работа, уж се натъпка като гладен войник, а не би се отказала от още един кренвирш! — и разказа какво се случи през нощта на шосето и в болницата.

Пастрокът й слушаше внимателно, притворил очи, димейки със смрадливата си „Ява“. После още малко поразмишлява, загаси цигарата и каза решението си:

— Е, какво пък… Щом веднага не си повикала милиция — сега не бързай. Нека всичко си върви по реда. Ако пък ченгетата разберат за случилото се — тогава ще му мислим как да те спасяваме. Както казва другарят Жванецки, неприятностите трябва да се преживяват по реда на случването им. А засега се постарай да го изхвърлиш от главата си. Казвай какво стана с колата ти.

Таня разказа за днешния взрив.

Валерий Петрович запали поредната цигара и изслуша Таня, а когато тя завърши, уточни:

— А ти запали ли колата си?

— Дори не успях да я отключа — увери го Таня. — Нали ти казвам, че онази бабка като се заяде с мене… И тая проклета котка!

— Много странно… — замислено каза Валерий Петрович.

— Може би това са роднините на онзи изрод? Тоя, де, когото блъснах.

— Не съм сигурен… — поклати глава Валера. — Повече нищо ли не ти се случи?

„Не мога да му кажа, че съм се разболяла я… Чувствам се като стара пенсионерка. Главата ми все така се върти, и ми се гади, сякаш не ядохме кренвирши, а някаква гадна каша от грис.“

— Повече нищо — поклати глава тя. — Какво, това малко ли е?

— А, не, никак даже — намръщи се той и констатира: — Странно е всичко това. Много неясни неща има в тази история.

— С взрива ли?

— Не само. Например, този документ, който ти откраднаха от сейфа, е бил в редакцията още в понеделник…