Оскар за смъртоносна роля [bg]

Ченгетата, естествено, ще се учудят, че собственичката на тойотата е изчезнала. Ами нека се чудят. Нека я търсят. Колкото по-късно я намерят, толкова по-добре. Защото е безполезно да говориш с тях. Никакъв смисъл, само загуба на време… Дали ще участваш в следствените действия или няма да участваш — колата все едно няма да си върнеш. И най-добрият изход е просто да избягаш. Колкото се може по-бързо да стигне до Валерочка, да се отпусне на рамото му и… И край!

Таня изтича на улицата, вдигна ръка и на секундата спря ръждясала, очукана от живота жигулка. На волана (естествено нещо за старите жигули) седеше „гост на столицата“, който с широка усмивка, с блеснал поглед и с кавказки акцент й каза: „Сяяядай, красаавице! Ще те закаараме за нула време като с буен кон!“.

Обикновено Таня не се качваше при кавказци. Не й стигаха нервите за древните им брички, които скърцайки от старост и всяка минута заплашвайки да се разпаднат, минават на червено, промъкват се между фургоните и засичат някой „баварец“. Но, от друга страна… Когато пътуваш с явен риск за живота си, веднага забравяш за текущите проблеми, мислиш само за това как да стигнеш цял и невредим. При това е евтино — до Валера, на другия край на Москва, кавказецът се съгласи да я закара за сто рубли.

— Става — Таня решително седна на предната седалка. — Само че по-бързо.

Кавказецът послушно стартира — ама така, че хората на автобусната спирка се стреснаха от рязкото свирене на гумите и рева на мръсната газ и се пръснаха настрани. Таня пък дори не се намръщи.

— Ти си смела девойка! — похвали я кавказецът.

— Самата аз мога и повече! — кой знае защо се изфука тя.

И прехапа устната си — че може — може… Само че… Тойотичката й, любимата, гледаната, красивата кола, е мъртва.

Но кой все пак е направил това?! И защо?!