Проклятието на инките [bg]

- Казах ти, че трябваше да се върнем в Куско - с тъжна физиономия рече Хайръм.

Уилсън посочи през беснеещата река.

- Куско е нататък.

Хайръм несъзнателно почеса ухапванията от ко­мари по врата и ушите си.

- Последното място на земята, където искам да се връщам, е проклетата гора.

- Ще ти направя дървена седалка, с която да се прехвърлиш. Как ти звучи?

Хайръм стисна зъби и погледна назад към джунг­лата. После скръсти ръце на гърдите си и внимател­но се загледа в реката.

- Ако ми прехвърлиш лиана от другата страна, ще го направя. Но няма да успееш - ще се пребиеш.

Уилсън се усмихна.

- Значи се споразумяхме.

- Нека сме наясно - каза Хайръм. - Не искам да ме просваш в безсъзнание или каквото там направи миналия път, за да ме прехвърляш през реката. Прос­то е непристойно.

Уилсън дръпна лианите над себе си и избра най-яката, която успя да намери. Хвана я и тръгна с нея нагоре по течението.

- Ще се върна - уверено каза той.

- Ами ако не успееш? - извика Хайръм.

- Тогава ще трябва да се оправяш сам - извика му в отговор Уилсън.

Хайръм се изсмя.

- Когато се срещнахме, си помислих, че си заба­вен, но сега започвам да разбирам, че изобщо не е така.

От другата страна на реката Акла и Сонтане на­блюдаваха как двамата бели мъже изучават лианите, висящи от скалата над тях. През цялото време си­неокият Уилсън Даулинг изпробваше тежестта си на тях и говореше на кльощавия Хайръм Бингам, който просто стоеше със странна физиономия.

Акла бе наредила да отвлекат един от хората на капитан Гонсалес, докато излизаха от Свещената до­лина. Войниците бяха отишли чак до Големия гово­рещ, където Уилсън бе прекъснал Моста на кондора. Воините на Акла с лекота отмъкнаха един войник по смрачаване и информацията, която получиха от него, се оказа безценна, включително и имената на двама­та бели. Веднага щом получи онова, което ѝ трябва­ше, Акла нареди да прережат гърлото на пленника.

- Казах ти, че синеокият ще стигне дотук - рече тя с едва доловимо тържество. Но иначе нямаше друго, за което да ликува.

Двете със Сонтане лежаха сред растителност­та. Бяха намацали лицата и телата си със смачкан мъх, така че почти не се отличаваха от цветовете на джунглата. Акла вече беше изпратила Поликс и Сепла до крепостта Кенте да съобщят ужасната но­вина, че Мостът на кондора е унищожен и че двама бели приближават Вилкапампа. Кенте бе на половин ден тичане оттук и се намираше на било, от което се откриваше изглед към виещата се долина. „Кен­те“ означаваше колибри на кечуа. Малките птички се срещаха често в района от източната страна на кре­постта, към басейна на реката. Рано сутрин те летяха през селището да се нахранят с нектара на прекрас­ните цветя, които растяха в богатата почва на гриж­ливо поддържаните тераси.

Акла гледаше как Уилсън се изкачва до най-висо­ката част на клисурата; лианата, която дърпаше, сега бе под ъгъл 45 градуса. Движеше се толкова плавно и уверено, със сигурна стъпка. Когато стигна върха на една назъбена канара, той просто се хвана за лианата с две ръце, отстъпи назад към стената и се хвърли с изумителна сила в пропастта. Не се замисли нито за миг, нямаше нужда да планира полета си, преди да скочи - направи го така, сякаш не се боеше от нищо.