Проклятието на инките [bg]

- Просто ме болеше главата и имах нужда от свеж въздух - отвърна Хелена. - До днес не знаех нищо за онази постройка.

- Но изглежда знаехте за какво говори, докато бяхте във влака - подозрително рече Даниел. - За­почнах да се питам дали не е бил прав през цялото време.

Противно на волята си Хелена замълча по-дълго, отколкото ѝ се искаше.

- Баща ви заплашваше да ме убие. Насочи пис­толет в лицето ми! Щях да кажа, че съмизвънземна, стига да смятах, че това ще удължи живота ми поне мъничко.

Даниел погледна към дон Ерависто, когото тъкмо качваха в зелен военен микробус.

- Баща ми винаги е имал кристално бистър ум във всичките си дела. Той е един от най-богатите хора в Перу. Уважаван е от мнозина. Но стане ли дума за онази стара барака... - Изведнъж лицето му ста­на мрачно и гласът му замря. - Имате искрените ми извинения, сеньорита. Всичко това е лудост. Нямам оправдание за постъпките си и за безумната реакция на баща ми. Трябваше да опитам да го спра, но бях шокиран, както и всички останали. Ако това може да се уреди извън съда, с радост ще се възползвам от възможността. Баща ми се нуждае от лекарска по­мощ. Затворът не е решение за него.

- Кой е бил роднината, за когото говореше баща ви? - попита Хелена. - Човекът, който изгубил всич­ко и бил докаран до лудост?

- Името му е Лучо Гонсалес - отвърна Даниел. - Прадядо ми. Бил капитан в перуанската армия. Баща ми смята, че човек на име Уилсън Даулинг е убил по най-жесток начин жена му и децата му в леглата им, с изключение на най-големия му син Артуро, бащата на баща ми.