Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
Мери в миг се озова до прозореца, отвори го и в стаята нахлуха свежест, аромат и песни на птици.
— Това е чист въздух — каза тя. — Легни по гръб и дишай дълбоко. Дикън прави така, когато е в ливадите. Казва, че усеща чистия въздух във вените си и му се струва, че ще живее вечно. И диша ли, диша.
Мери просто повтаряше това, което Дикън беше казал, но то завладя въображението на Колин.
— Завинаги! Наистина ли го кара да се чувствува така? — И той започна да прави каквото му казваше тя: вдишваше дълбоко въздуха и го издишваше, докато усети, че с него става нещо прекрасно.
Мери отново застана до Колин:
— Растенията започват да поникват от земята — говореше тя. — Цветята разтварят чашки, пъпките се разпукват и зеленият воал е покрил почти всичко сиво. Птиците толкова бързат да строят гнездата си и така се боят да не закъснеят, че някои дори се бият за места в тайната градина. Розовите храсти изглеждат съвсем живи, а по пътеките и в горите е пълно с иглики. Семената, които сме посели, вече поникват. Дикън доведе лисичето, враната, катериците и едно новородено агънце.
Тя спря и си пое дъх. Дикън бе намерил новороденото агънце преди три дни. То лежало до мъртвата си майка сред храстите от прещип в мочурите. Това не било първото агънце-сираче, което намирал, и Дикън знаел какво да направи. Той го занесъл в тяхната къщичка, увито в палтото, оставил го близо до огъня и го нахранил с топло мляко. То било много малко, с глупаво личице на сукалче и с доста дълги за тялото му крака. Дикън го пренесъл през ливадите на ръце, а биберонът бил в джоба му заедно с една катеричка. Когато Мери бе седнала под едно дърво с топлото същество на скута, тя се бе почувствувала изпълнена с огромна радост. Агънце! Агънце! Живо агънце на скута й — като бебе!
Тя описваше това с огромно удоволствие, а Колин слушаше и вдишваше дълбоко въздух, когато сестрата влезе. Тя малко се стресна при вида на отворения прозорец. Много пъти в топли дни се бе задушавала в тази стая, защото пациентът й беше убеден, че отворените прозорци простудяват хората.
— Сигурен ли сте, че не ви е студено, мастър14 Колин? — запита тя.
— Не — беше отговорът. — Дишам дълбоко чист въздух. Това дава сила. Ще стана да закуся на дивана и братовчедка ми ще закуси с мен.
Като тръгна да предаде заповедта за две закуски, сестрата трудно криеше усмивката си. За нея трапезарията на прислужниците беше много по-забавно място от стаята на болния. А сега всички искаха да чуят новините от горе. Дълго се смяха на разглезения млад отшелник, който според думите на готвача „си бе намерил майстора“ и „така му се падаше“. На всички прислужници им бяха омръзнали истериите и главният слуга, който беше семеен човек, неведнъж бе изказвал мнение, че болният се нуждае само от един здрав пердах.
Колин седеше на дивана, когато сложиха на масата закуска за двама. Той съобщи на сестрата с вид на истински раджа:
— Едно момче, една лисица, една врана, две катерици и едно новородено агне ще дойдат да ме видят тази сутрин. Искам да ги доведат веднага, щом дойдат. Няма да играете с животните в стаята на прислугата и да ги задържате. Искам ги тук!
Сестрата се закашля, за да скрие смеха си.
— Да, сър — отговори тя.
— Ще ти кажа какво можеш да направиш — продължи Колин като махна с ръка. — Можеш да кажеш на Марта да ги доведе тук. Момчето е неин брат. Казва се Дикън и е заклинател на животни.
— Надявам се, че животните не хапят, мастър Колин — каза сестрата.
— Казах ти, че той е заклинател на животни — строго отсече Колин. — Животните на заклинателите никога не хапят.
— В Индия има укротители на змии — вметна Мери — и слагат главите на змиите в устата си.
— Божичко! — потрепери сестрата.
Докато закусваха, утринният въздух ги освежаваше и Колин се нахрани добре. Мери го гледаше сериозно и с интерес.
— Ще започнеш да напълняваш като мене — каза тя. — В Индия никога не исках да закусвам, а сега постоянно съм гладна.
— И аз искам да закусвам тази сутрин — рече Колин. — Може би е от чистия въздух. Кога ли ще дойде Дикън?
Той не се забави много. След десетина минути Мери вдигна ръка.
— Слушай! Не чуваш ли грачене?
Колин се заслуша и чу. Това беше най-странният звук, който можеше да се чуе в една къща — едно дрезгаво „гра-гра“.
— Да — потвърди той.
— Това е Сажда. Слушай отново. Чуваш ли блеене — съвсем тъничко?
— О, да! — възкликна Колин и поруменя от удоволствие.
— Това е новороденото агънце. Дикън идва.
14
Мастър — господин (обръщение към младеж). — Бел.пр.