Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Полковникът пръв влезе през разбитата врата и веднага завъртя електрическия ключ. Антренцето беше празно, но се намираше в безпорядък, по мозаичния под се търкаляха остатъци от разбита бутилка, миришеше остро и неприятно на непроветрено и на алкохол.
— Коняк! — определи безпогрешно полковник Филипов, макар сам да не пиеше.
В антрето имаше три врати. Дясната беше голяма, почти цялата в матирано стъкло, навярно вратата за апартамента. Вляво вратата беше обикновена, кухненска, също с малко матирано прозорче. Третата врата беше точно срещу входа, доста тясна, цялата бяла и навярно — помисли полковникът — вход за банята. Той реши, че банята ще бъде първото предмостие в чуждия апартамент и решително натисна вратата. Тя се отвори веднага, но той усети, че удари в нещо меко и податливо, сякаш бе блъснала човек.
Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!
Човешки труп!
Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.
Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.
— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:
— Нищо, тоя път няма да избягат далече!
Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.
— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.
Полковникът кимна:
— — Това вече разбрах… А отдавна ли избягаха диверсантите?
— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:
— В къщата има ли телефон?
— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…
— Ела с мен.
Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.
Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.
— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.
— От Юлия… Чакай един момент!
Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.
— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!
После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.
— Дръж!
Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.
— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.
В СИГУРНИ РЪЦЕ
През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.
— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!
— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.
— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!
Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.
За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?
— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!
Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.
— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!
Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.