Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
— Ясно е, момчето няма да проговори! — каза той тихо и като че ли замислено. — Това екзалтирано типче е навярно от комунистическо семейство, здравата се е нагълтало с разни „Млади гвардия“…
— Ти го остави на мен — каза майорът, — пък ще видим…
— Няма време, пък и няма смисъл! Не вярвам да научим нещо особено!
Според мене това е някаква момчешка история, иначе досега органите на Държавна сигурност да са ни пипнали…
Тая възможност беше толкова страшна, че за момент и тримата замълчаха.
— За нас има само един важен въпрос! — продължи русият с понижен глас. — Момчето само ли е действало, или с помощници! Явно е обаче, че не са казвали нищо на милицията, иначе момчето нямаше да бъде сега само! Тогава най-късно утре ще разберат, че тяхното приятелче е изчезнало и тоя път ще довтасат не сами!
— Ами да не довтасат нощес? — обади се мрачно майорът.
— Нали казваш, че вратата на входа е заключена?
— Заключена е…
— Не би я заключил, ако навън го чакаше някакъв помощник.
— То не се знае!
— Вярно е, че не се знае. Така или иначе — ние трябва веднага да офейкаме! Аз ще се обадя веднага на Б8, ще предупредим и Тороманов! След половин час нас не трябва да ни има вече тука!
— А какво ще правим с момчето?
— Ще го оставим тук вързано.
— Глупости! — обади се диверсантът с грубото лице. — Най-добре е, преди да тръгнем да го пречукаме.
— Защо да го пречукваме?
— Как защо? Ами, че мръсничето знае вече всичко! Знае за предавателя, разучило е добре мутрите ни!
Русият диверсант сам знаеше това по-добре от него, и все пак беше решително против убийство. Цялата работа беше в това, че двамата му помощници имаха тежки присъди от местната власт. За тях нямаше вече път назад. Неговото лично положение обаче не беше така безнадеждно. Дори да го заловяха, той щеше да се отърве с някоя така или иначе поносима присъда, докато убийството на момчето щеше да го изпрати направо на бесилото. Но можеше ли да им каже това? Не можеше! От друга страна, вярата му в добрия изход на цялото предприятие след дългото доброволно затворничество в апартамента на инженера бе вече силно намаляла.
— Не съм съгласен да го убиваме! — каза той решително.
— Не бива да забравяме, че тук ние имаме не само подривни задачи, но и политически! Ако убием момчето, тяхната пропаганда ще — използува това, за да настрои против нас целия народ!
Как си мислите вие това — зверски убито момче! Ами нали и най-простият зарзаватчия ще настръхне! Не, не съм съгласен!
— А съгласен ли си сами да си сложим врата на дръвника? — сърдито избоботи диверсантът с грубото лице. — На това пък аз не съм съгласен.
— Нито пък аз! — добави сухо майорът.
Русият диверсант погледна часовника си със светещия циферблат и се обърна към майора:
— Ти върви веднага на предавателя! След малко ще те търсят!
Майорът бързо стана от мястото си.
— Какво да предам?
— Предай, че групата поради непредвидени обстоятелства ще замине за обект 14 тая нощ, вместо утре през нощта. И като помълча един миг, обърна се към диверсанта с грубото лице:
— Върви и ти да му помогнеш с шифъра! Аз ще се свържа веднага с Б8 и ще уредя нашето заминаване!
Двамата диверсанти станаха от местата си и обзети от тревожно нетърпение, бързо се упътиха към банята. Русият мъж постоя още половин минута на мястото си, после едва чуто въздъхна и тръгна към телефона. Непредвидените събития въпреки привидното му спокойствие се бяха отразили зле на неговото самочувствие.
ЮЛИЯ ДЕЙСТВУВА
Мъчително и страшно беше за Юлия да чака в запустелия двор. Скрита между храсталаците, тя потреперваше от среднощната хладина и от лошите мисли, които преминаваха през ума и. Понякога някоя птица изпърхваше между тъмните клони на дърветата, понякога котка скачаше внезапно върху перваза на оградата и Юлия замираше уплашена на мястото си. Но в тия минути повече от всичко друго тя се страхуваше за своя малък приятел, който така странно бе изчезнал в голямата бяла къща. Какво се бе случило с него? Защо не излизаше? Макар да и бе съвсем трудно в тия страшни минути да мисли спокойно, тя разбираше, че няма никакви разумни причини да се бави дълго вътре. Колко време е нужно, за да провери дали ключът отваря вратата? Сигурно не повече от пет минути. Досега бяха минали много пъти по пет минути, а от него нямаше никаква следа.