Следите остават

— Тоя въпрос е извънредно важен! — каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си — Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!

— Не чух никакъв шум от мотор! — каза Пешо. — Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!

Полковникът се усмихна.

— Нищо чудно — отвърна той. — Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!

Очите на Пешо заблестяха от любопитство.

— А на мене ще ми кажете ли каква?

— Разбира се, наля си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…

— Как тъй дъжда? — не разбра Пешо.

— Много просто! Колата, която е взела диверсанти—те, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец — има—няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?

Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:

— Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!

— Браво! — искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. — Браво, така е.

Пешо целият поруменя от похвалата.

— В случая — продължи полковникът — те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!

— Ама сигурно ли е, че сухото място е оставено от автомобил?

— Съвсем сигурно! — поклати глава полковникът. — Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!

— Ох, че интересно — възкликна съвсем по момчешки Пешо.

— Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! — продължи полковникът. — Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе—долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.

— Значи са заминали заедно?

— Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.

— Сигурно са го сменили — поклати разочаровано глава Пешо. — А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?

— Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно на американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България — това ще научим по-късно…

— Кога по-късно?

— Ами че когато ги заловим!

— Трябва да ги заловим, другарю полковник! — възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.