Следите остават

Пешо не успя да продължи. Внезапно в големия салон избухна истинска буря от ръкопляскания. Всички ръкопляскаха — и пионерите, и учителите, и младите офицери, и възрастните, родители, и хората, които седяха край дългата червена маса. Пешо смутено млъкна, безпомощно погледна баща си, после отново обърна очи към голямата зала. За пръв път, откакто бе излязъл на трибуната, той се вгледа в публиката и изведнъж сякаш дъхът спря на гърлото му. Сега той видя своите другари така, както никога не бе ги виждал. Видя техните развълнувани и възхитени лица, видя бляскавите им очи, видя дълбоката им и искрена радост и обич и разбра колко силно бяха прозвучали думите за другарството. И тук внезапно той съзря и своя класен наставник на първата редица, видя дълбокото вълнение в погледа му и това вълнение изведнъж сякаш преля в собствените му гърди и стисна гърлото му. Той едва ли не хлъцна. Влага замъгли погледа му. В мъглата на сълзите образите сякаш се разтопиха, лицата изчезнаха и от всичко, което бе в салона, в съзнанието му остана само пламъкът на червените знамена, с които бе драпиран балконът, и нестихващият шум на ръкоплясканията.

Това бяха мигове, които Пешо никога нямаше да забрави.