Пейзажите на времето

— Наблюдава се психологическа неспособност за отказ от луксозните стандарти — казваше Кийфър. — Хората няма да се откажат от един начин на живот, който според тях е, хм, типично американски.

— Това ли е изразът на деня? — попита Питърсън. — Забелязах, че е използван в няколко списания, които прочетох в самолета.

Кийфър се отнесе към тази хипотеза с най-добрата си намръщена загриженост.

— Хм, „типично американски“? Да, предполагам, че е така. Тази седмица ми попадна уводна статия за нещо подобно. О, извинете ме, ще отида да погледна момчетата.

Океанографът излезе от стаята с енергичната си походка на териер. След миг Питърсън го чу да говори тихо, но твърдо на децата някъде в дъното на коридора. Те постоянно го прекъсваха с пискливи, дръзки отговори на умни момчета, които съзнават това. Англичанинът отпи от чашата си и се замисли как най-добре да продължи с Мицуоко. Кийфър беше брънка във веригата за събиране на информация на Питърсън — най-важната част от работния апарат на един ръководител. Тук наистина бе Калифорния, прочутата Калифорния, и деветнайсети век отдавна беше отминал, но човек никога не можеше да е сигурен кога един съпруг ще реагира на подобни неща, независимо какво казва на теория по въпроса. Но зад тези мисли се криеше фактът, че човекът го дразнеше с фанатизма си по отношение на здравословните храни, непушачеството и непристойната си посветеност на онези определено неприятни дечурлига.

Е, предполагаше се, че ръководителите трябва да са способни да взимат бързи и проницателни решения, нали така? Така.

Той се обърна към Мицуоко, като търсеше най-добрия начин да използва миговете, в които щяха да са сами. Тя наблюдаваше гледката през прозореца, която трябва да беше запаметила още преди години.

Преди Питърсън да успее да измисли как да започне, жената попита, без да поглежда към него:

— Къде сте отседнали, господин Питърсън?

— В „Ла Валенсия“. И се казвам Иън.

— А, да. Плажната ивица там е чудесна, на юг от заливчето. Вечер често се разхождам нататък. — Тя погледна право към него. — Около десет часа.

— Разбирам — отвърна Питърсън. Усещаше как кръвта пулсира във вената на врата му. Това беше единственият външен признак на вълнение. За Бога, тя го бе направила. Беше му уредила среща едва ли не под носа на съпруга си. Господи, каква жена.

Кийфър се върна в стаята.

— Тук се развива някаква криза — рече той.

Питърсън се задави от смях, който ловко превърна в кашлица.

— Мисля, че сте прав — сухо успя да отвърне англичанинът. Не посмя да погледне към Мицуоко.