Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Мицуоко очевидно водеше начин на живот, съобразен с подсъзнателните й желания. Беше си тръгнала след три часа, навярно с някакво достоверно оправдание, а може би имаше неписано споразумение с Кийфър да не си задават въпроси. Подходящ завършек за такова изтощително пътуване.
Материалите от Калифорнийския технически институт бяха нещо различно. Имаше някакви мрачно подробни служебни доклади, които за него бяха хаос от думи и математически символи. Маркъм можеше да се забавлява с тях, щом му харесваше. Имаше знак за секретност. Под едно извадено на ксерокс официално писмо, внушено от Питърсън и свързано със Съвета, беше надраскано: „Замотайте ги — да не вземат да ни прекарат“. Сигурно на автора на бележката щеше да му се наложи да я махне, преди да пусне материала в полусвободно обръщение. Обяснението бе очевидно. Американското правителство разполагаше с доста ефикасна вътрешна служба за сигурност, която тайно фотографираше всичко, до което успяваше да се добере. Питърсън въздъхна. Рискован метод, но пък това отново не беше негов проблем.
Единствената разбираема част от материала беше лично писмо, навярно вмъкнато поради ключовите думи.
Скъпи Джеф,
Няма да успея за Великден — просто имам прекалено много работа тук, в Калифорнийския технически институт. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи. Работя с други двама души и наистина не искаме да прекъсваме изчисленията си, дори за почивка в Байа. Много съжалявам за това, защото исках отново да се съберем двамата с теб (ако разбираш какво искам да кажа!). Ще ми липсват бодливият кактус и чудесната суха жега. Съжалявам, може би следващия път. Кажи на Линда, че ще й се обадя да си побъбрим през следващите няколко дни, ако успея да намеря време. Има ли някакъв шанс вие, хора, да наминете насам за ден (или още по-добре, за нощ)?
След като нарушавам такова обещание, предполагам, би трябвало да ти разкажа какво ме развълнува толкова. Навярно един морски биолог като теб ще си помисли, че това не е от такова огромно значение — предполагам, че космологията не минава за нещо съществено в света на ензимите, титруваните разтвори и така нататък, — но за онези от нас, които работят в групата по гравитационна теория, то изглежда така, сякаш предстои истинска революция. А може би вече е избухнала.
Свързано е с проблем в астрофизиката, останал нерешен от много време. Ако във вселената има определено количество материя, тя е със затворена геометрия — което означава, че накрая ще престане да се разширява и ще започне да се свива поради гравитационното привличане. Тъй че известно време хората от нашия бранш са се чудили дали материята в нашата вселена е достатъчно, за да има затворена геометрия. Директните измервания на материята в нашата вселена засега са неубедителни.
Простото преброяване на светещите звезди във вселената дава малко количество материя, недостатъчно да затвори пространство-времето. Но несъмнено има много невидима маса, като например прах, мъртви звезди и черни дупки.
Ние сме съвсем сигурни, че в центъра на повечето галактики има големи черни дупки. Това обяснява достатъчно липсващата материя за затварянето на нашата вселена. Новото е в последните данни за това как далечните галактики се събират на куп. Тези купове в галактически мащаб означават, че в плътността на материята в нашата вселена има големи колебания. Ако галактиките се групират някъде в нашата вселена и плътността им стане достатъчно висока, тяхната местна пространствено-времева геометрия може да се обвие сама около себе си по същия начин, по който вселената ни може да се затвори.
Сега разполагаме с достатъчно доказателства, за да повярваме в старата идея на Томи Голд — че има части от нашата вселена, в които се намират достатъчно групирани на едно място галактики, които могат да формират своя собствена затворена геометрия. За нас те няма да са нищо особено — просто малки участъци, излъчващи бледочервена светлина. Червеният цвят се дължи на материята, която продължава да попада в тези купове. Шокиращото тук е, че тези колебания в местната плътност се определят като независими вселени. Времето за формирането на отделна вселена не се влияе от големината. То е равно на квадратен корен от Gn, където G е гравитационната константа, а n — плътността на свиващия се участък. И така, то не зависи от големината на минивселената. Малката вселена се затваря в себе си точно толкова бързо, колкото и голямата. Това означава, че всички различни по големина вселени се формират за едно и също количество „време“. (Определянето на това какво точно представлява времето по отношение на този проблем ще те накара да се напиеш, ако не си математик — а може би дори и ако си такъв.)