Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Разговорът на поклонниците
Франклинът млъкна и огледа притихналите си спътници.
— Кръв и възмездие — обади се Продавачът на индулгенции, като разресваше лененорусата си коса с дългите си, костеливи пръсти. — Кръв и огън — добави той и намигна на Франклина. — Сър, историята ти е странна.
— Той казва истината — внезапно се обади рицарят.
— Какво искаш да кажеш? — извика Батската невяста.
Рицарят само сви рамене и отмести поглед.
— Тази история за обитавани от призраци стълбища, — продължи Батската невяста, — загадъчни черни рицари, отсечени глави, които се търкалят по осветени от луната галерии, обезглавени трупове в заснежените полета? — Тя погледна Франклина. — Съществува ли остров Кроукхърст?
Свещеникът скочи на крака и благочестивото му лице се оживи от възбуда.
— Съществува! Съществува! — извика той. — Сега си спомням. Там имаше tumulus.
— Какво е това? — изсумтя Мелничарят, който беше толкова пиян, че му беше трудно да държи гайдата, която подскачаше в ръцете му, сякаш беше оживяла.
— Гробница — обясни Школарят от Оксфорд, — погребална могила. — Той погледна с присвити очи Бедния свещеник и се зачуди как един тъй бедно облечен човек и очевидно незапознат със светските дела, може да знае подобна дума.
— Точно това казвах — обяви Свещеникът. — Масов гроб. Веднъж, когато бях в Есекс, един събрат свещеник ме подслони. В нощта на Вси светии той каза, че трябва да стане рано и да прочете заупокойна литургия за всички избити, за всички онези, които лежат заровени на остров Кроукхърст. — Той хвърли поглед към Франклина, който беше станал и отиваше към килера, като обяви, че от толкова много говорене е огладнял.
— Ти, сър! — извика Свещеникът.
Франклинът се обърна и поглади брадата си. Беше застанал в сянка, сякаш се опитваше да скрие лицето си от свещенослужителя.
— Беше ли на онзи ужасен остров? — попита Свещеникът и пристъпи към него.
— Просто разказвам една история — отвърна Франклинът, завъртя се на пета и влезе в килера.
— Какво мислиш? — прошепна Ханджията на Джефри Чосър.
— Не знам — отвърна Чосър. — Слушах и се чудех дали това е истина или измислица. Рицарят знае нещо. Пък и когато работех на митниците и определях митото и данъците, чух странна история. Как самият крал отишъл в Кроукхърст. Но не на официално посещение, а тайно; сигурен съм, че сър Годфри е бил с него.
В килера Франклинът беше успял да убеди един послушник да му свали бут шунка, който висеше на куката под гредите. Сега режеше парченца и спретнато ги подреждаше върху оловна чиния. Чу вратата зад него да се отваря и побутна още една монета към сънливия послушник.
— Намери ми малко сирене — каза той — и още от онзи лучен сос.
Послушникът прибра монетата, мърморейки, че всички християни вече са в леглата, но се затътри към склада.
— Знаех, че ще дойдеш — заяви Франклинът, без да си прави труда да вдигне очи. — Много време измина.
— Кой си ти? — попита Църковният пристав и приближи покритото си с брадавици лице към него.
Франклинът се усмихваше, но държеше здраво ножа, чийто връх заплашително сочеше към голямото шкембе на Пристава.
— Веднъж ти подарих живота — промърмори Франклинът. — Не ме принуждавай сега да ти го отнема.
Църковният пристав отстъпи назад.
— Много добри мъже умряха през онзи ден — отвърна той. — Приятелите ми, хора, които ме ценяха.
— Те бяха демони — отвърна Франклинът. — Безбожници, които умряха без Бог.
Той млъкна, когато послушникът се дотътри обратно, понесъл онова, което му беше поръчано. После взе чинията, но не прибра ножа.
— Да се връщаме — меко каза той. — Да се върнем към Кроукхърст и кръвта, която се проля там.
IV част
Първа глава
Ричард и Емелин останаха още малко, като обсъждаха всичко, което бяха научили. Навън вятърът се усили и заблъска стените на замъка, стенейки между дърветата. Капакът на кухненския прозорец се отвори, блъснат от вятъра. Ричард стана, затвори го и погледна към снега — вихрушка от снежинки вече покриваше кишата на двора.
— Надявам се Барликорн да е в безопасност — промърмори той. — И разбойниците да ни оставят на мира.
— Вярваш ли му? — попита Емелин. Прозрачнобялото й лице подчертаваше високите скули и прекрасните очи.
Ричард искаше да я целуне, да я прегърне, но знаеше, че нито времето, нито мястото са подходящи.
— Вярвам му — заекна той.
Емелин долови несигурността в гласа му.
— Откъде е той? — настоя тя. — Защо един напълно непознат човек ти помага, Ричард?