Робинята

изпикаеш? Какво ще кажеш за това, приятелче? Или пък да ти смета пелените, когато се

накензаш и завониш? Да не би да искаш да видиш този поглед на лицето й? Може би точно

това те чака занапред.

Той изплю синята пяна. Искаше му се да забие юмрук в огледалото.

— Стигнахме ли до Мобил?

Какво й ставаше с този Мобил днес?

— Не, Ейми, не още — извика той.

От радиото в кухнята долиташе гласът на Бъди Холи, който пееше за Пеги Сю. Бяха

гледали изпълнението му в училищната си зала в Дълут преди милион години. Ейми

участваше в театралния състав и играеше в „Стъклената менажерия“ на същата сцена, където

по-късно се появи Бъди Холи. След представлението Холи и хората му потеглиха на запад

към Мурхед и след няколко дни бяха мъртви. Той и Ейми още не бяха гаджета. Това се случи

много по-късно, когато се видяха на среща на випуска. По онова време и двамата вече имаха

по един развод зад гърба си.

Той прибра четката и пастата и се опита да си спомни дали бе измил проклетите й зъби.

Знаеше, че Ейми вече бе по-добре, защото бяха минали през етапа с ужаса. В началото

бе най-зле. Тогава започнаха първите пристъпи на забрава и страх. Лекари с мрачен вид им

показваха рентгенови снимки, които обявяваха смъртната й присъда. Бавна и мъчителна

смърт. Ужасът й, че безпомощно ще изгуби себе си, бе кошмарен. Веднъж изпита див гняв

към Бога в ресторант, където видя старица, хранена внимателно от медицинска сестра. Ейми

знаеше, че скоро това щеше да стане и с нея.

— Просто ме застреляй, Рон — прошепна му тя същата нощ в тъмното. — Ако някога

стана такава, обещай, че просто ще ме застреляш.

Той не й отговори.

— Жена ти у дома ли си е?

— Не! — изкрещя той. — Просто млъкни!

Гърлото му се сви при звука на собствения му глас и в очите му бликнаха сълзи.

Тук не убиваме хора, Ейми.

Той загаси лампата в банята, но не можа да се принуди да изключи радиото. Остави го

да си работи и се върна в спалнята. Въздухът още ухаеше силно на жасмин, а Ейми стоеше до

леглото, подпряла ръка на стената.

— Добре ли си, скъпа?

При звука на гласа му, тя се завъртя към него. В очите й отново се виждаше поглед на

хванато в капан, ужасено животно.

— Къде е жена ти?

— Тя е тук, Ейми — отговори той, като я хвана за ръка. — Не се тревожи толкова

много.

Усмихна му се и като че ли го позна за миг. Той нежно обви ръце около нея и я

притисна към себе си, усещайки пищните й гърди, залепени към неговите. Ейми все още

беше много хубава жена. Трябваше да провери памперса й, преди да загаси лампата.

Притесняваше го фактът, че тя стоеше права. Можеше да е знак, че отново ще се замотае

някъде, а когато го правеше в тъмното, винаги се нараняваше. Гадно бе да се събуди и да

открие, че я няма в леглото, а после да претърсва къщата, за да види къде е паднала, какво си

е счупила или каква гадост е свършила на килима.