Робинята

— Стой тук — каза той. — Ясно ли е? Остани тук.

Тя послушно се настани по гръб и сключи ръце на гърдите си.

— Браво на моето момиче. Остани си така, а аз ще се върна след миг.

— Стигнахме ли вече до Мобил?

Въпросът го закова на място. Мобил? Алабама? Това бе нещо ново. Никога преди не го

бе чувал. И не беше сигурен какво Ейми искаше да чуе от него.

— Скоро — отговори той.

Тя се усмихна и затвори очи. Очевидно това бе правилният отговор. Той се извърна

настрани. Видът й раздираше сърцето му от болка.

— Начинът, по който носиш шапката си… начинът, по който отпиваш от чая си…

Спомените за всичко това… не, не могат да ми ги отнемат.

Но всъщност могат, помисли си той. Прозя се и се зачуди дали да спре радиото, което

единствено му осигуряваше малко компания. Отвори шкафчето в банята и извади пастата и

четката си за зъби. На долния рафт бяха подредени златисти шишенца, предимно

лекарствата на Ейми. Струваха цяло състояние, но уви, не й помагаха. Нейната розова четка

стоеше до неговата и той се зачуди дали вече бе измил зъбите й тази вечер. Подобни мисли

винаги го плашеха. Скоро и аз ще нося памперси, помисли си той. После изрецитира

безмълвно номера на социалната си осигуровка и номера на мобилния си. Преди няколко

години, когато всичко това бе ново за него, лекарят му бе обяснил, че хората с Алцхаймер

първо забравят номерата. И рецитирането на определени номера се бе превърнало в малкия

му талисман срещу съдбата на Ейми.

Той затвори шкафчето и изстиска пастата върху четката. Погледна зъбите си в

огледалото. Бяха леко пожълтели от кафето и чая, от които не възнамеряваше да се откаже.

Но все още си бяха неговите зъби, дадени му от Бога. Нямаше чене, нито мостове. Той

започна да ги мие грижливо.

— Стигнахме ли вече в Атланта?

Устата му бе пълна с пяна и не й обърна внимание. Скоро щяха да я отведат в

старческия дом и тогава какво? Да започна отначало? Имаше ли въобще интернет страници

за запознанства на хора на неговата възраст? Мисълта го изпълни с вина и той изми лицето

си със студена вода. Вторачи се в мивката и се заслуша в радиото. Гадно копеле! Това е жена

ти. Не е умряла още, ти, похотливо дърто копеле. Не можеш ли да почакаш?

Той се замисли за Ейми, изгубена в пътуването си с влак. Не съм аз виновен. И аз имам

нужди. Все още съм здрав. И не изглеждам лошо. А в известен смисъл, тя вече е мъртва.

Умря, когато никой не я гледаше, просто тялото й още не е научило новината. Жената, която

обичах, изчезна. И ме остави с едно старо бебе. Не съм виновен.

Той сипа малко ароматизирана вода за уста в капачката на шишето и я изля в устата си.

Лошият дъх винаги му бе проблем, тъй като устата му бе прекалено суха. Но пък вече никой

не се интересуваше от това.

Лекарят бе казал, че заболяването е най-вече наследствено. Гени. Ничия вина. Баща ти

си губи акъла, ти също. Не можеш да се бориш с гените. Те са просто картите, които са ти