Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Така сподави писъците й, но жената затършува по масата, докопа дистанционното и удари Ели по главата. Звук от строшена пластмаса, примесен с включения отново говор на телевизора.
Началната мелодия на „Далас“ се разнесе из стаята и Ели дръпна глава от шията на жената.
Кръвта имаше вкус на лекарства. Морфин.
Жената я погледна с широко отворени очи. А Ели усети още един мирис. Мирис на гнило, който се примесваше към миризмата на синьото сирене.
Рак. Жената имаше рак.
Стомахът й се обърна от отвращение и тя се принуди да я пусне и да се облегне, за да не повърне.
Камерата прелиташе над Саутфорк, а музиката се усилваше. Жената не крещеше вече, а лежеше по гръб, кръвта й изтичаше на все по-слаби тласъци, лееше се на струйки зад възглавниците. Влажният й поглед блуждаеше, търсеше очите на Ели:
— Моля те… моля те…
Тя преглътна поредното гадене, наведе се над жената:
— Какво?
— Моля те…
— Да. Какво искаш да направя?
— … моля… те… моля те…
След миг очите на жената се промениха, замряха. Вече не виждаха. Ели притвори клепачите й. Пак се отвориха. Ели вдигна одеялото от пода и го сложи върху лицето й, седна на дивана с изправен гръб.
Кръвта ставаше въпреки лошия вкус, но морфинът…
На екрана — небостъргач с огледални прозорци. Мъж в костюм и с каубойска шапка слезе от една кола, тръгна към небостъргача. Ели опита да стане от дивана. Не можеше. Небостъргачът се килна, завъртя се. Огледалните стъкла отразяваха облаците, които бавно се плъзгаха по небето, добиваха формата на животни, растения.
Ели се разсмя, когато този с каубойската шапка седна на едно бюро и заговори на английски. Тя разбираше думите, но те нямаха смисъл. Огледа се. Цялата стая бе започнала да се накланя, странно как телевизорът не се търкулна на пода. Говорът на каубоя отекваше в главата й. Ели потърси с поглед дистанционното, но то беше пръснато на парчета по масата и пода.
Трябва да му затворя устата.
Ели се свлече на пода, допълзя до телевизора, морфинът бушуваше в нея, тя се смееше на фигурите, които се размазваха на цветни петна. Нямаше сили. Просна се пред телевизора, а цветните петна плуваха в очите й.
Няколко деца още се спускаха с шейни по наклона между улица Бьорнсон и полянката при парковата алея. Склонът на смъртта, както го наричаха незнайно защо. Три сенки се спуснаха едновременно от върха и прозвуча шумна псувня, когато едната от тях се изтърси в храстите, както и смехът на останалите, които продължиха надолу, прелетяха над вдлъбнатината и се приземиха с приглушено трополене.
Лаке спря, погледна надолу. Виргиния се опитваше внимателно да го влачи със себе си:
— Хайде де, Лаке.
— Толкова е трудно, ужасно.
— Нямам сили да те нося, ще знаеш!
Лаке изсумтя или изпръхтя, после се закашля. Пусна се от нея и извърна глава към склона с шейните.
— По дяволите, тук децата се спускат с шейни, а там… — посочи вяло към моста долу под възвишението — … там са убили Йоке.
— Хайде, не мисли все за това.
— Как да не мисля? Може да го е убило някое от тези деца.
— Не ми се вярва.
Тя хвана ръката му, за да я преметне пак през рамото си, но Лаке я дръпна.
— Не, мога да вървя.
Пробва да тръгне алеята. Снегът скърцаше под краката му. Виргиния стоеше и го гледаше. Ето го, мъжа, когото обичаше, а не можеха да живеят заедно.
Беше опитала.
Преди осем години, когато дъщеря й се изнесе от вкъщи, Лаке дойде. И тогава Виргиния работеше в супермаркет ИКА на улица Арвид Мьорне, над Китайския парк. Живееше сама в двустаен апартамент с кухня на Арвид Мьорне, само на три минути от работата й.
През четирите месеца на тяхното съжителство Виргиния така и не успя да разгадае с какво всъщност се занимава Лаке. Разбираше от електричество — монтира реостат на лампата във всекидневната. Умееше да готви — на няколко пъти я изненада с фантастични вечери с риба. Но какво работеше?
Седеше в апартамента, излизаше на разходки, говореше с хората, четеше огромни количества книги и вестници. И толкова. За Виргиния, започнала работа още след училище, този начин на живот оставаше непонятен. Беше го питала: