Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Сладур! — рече тя, докато го гледаше как се отдалечава под арките на площада.
Когато Фермин прекоси Пласа де Каталуня, лента от дъждовни облаци вече се завихряше в небето. Ятата гълъби, които обикновено прелитаха над площада, бяха потърсили подслон в клоните на дърветата и чакаха неспокойни. Подушили електричеството във въздуха, хората бързаха към входовете на метрото. Изви се неприятен вятър, който влачеше по земята талази от окапали листа. Фермин ускори крачка. Когато стигна до улица „Каспе“, вече валеше като из ведро.
8
Адвокат Брианс беше млад човек с вид на студент бохем, изхранващ се основно със солени бисквити и кафе — на това миришеше кантората му. На това и на прашасала хартия. Работното му помещение бе една бърлога в края на тъмен коридор, на таванския етаж на същата сграда, в която се намираше големият театър „Тиволи“. Фермин го завари там в осем и половина вечерта. Брианс му отвори вратата по риза и когато го видя, само кимна и въздъхна.
— Фермин, предполагам. Мартин ми е говорил за вас. Вече се чудех кога ще се отбиете при мен.
— Бях заминал за известно време.
— Естествено. Влезте, моля.
Фермин го последва в стаята.
— Какво временце е навън, а? — попита адвокатът, който изглеждаше нервен.
— О, това е просто вода.
Посетителят се огледа и установи, че в стаята имаше само един стол. Брианс му го отстъпи, а сам се настани върху куп томове по търговско право.
— Все още чакам да ми докарат мебелите.
Фермин прецени, че в помещението нямаше къде да се побере дори острилка за моливи, но предпочете да си замълчи. На масата имаше чиния със сандвич с филе и една бира. Хартиената салфетка издаваше, че тази разточителна вечеря е дошла от кафенето на първия етаж.
— Тъкмо се канех да хапна. С удоволствие ще разделя това с вас.
— А, не, яжте си спокойно, че вие, младите, трябва да растете, а аз вече съм вечерял.
— Не мога ли да ви предложа нещо? Кафе?
— Ако ви се намира някой „Сугус“…
Брианс затършува в едно чекмедже, където имаше всевъзможни неща, само не и сладкиши „Сугус“.
— Лакрицови бонбони?
— Не, благодаря.
— Ами тогава, с ваше разрешение…
Брианс отхапа солидна хапка от сандвича и задъвка с наслада. Фермин се запита кой ли от двамата изглеждаше по-недохранен. През полуоткрехнатата врата до писалището се виждаше съседна стая, в която той зърна неоправено сгъваемо легло, закачалка с изпомачкани ризи и камара книги.
— Тук ли живеете? — попита Фермин.
Очевидно човекът, чиито услуги Изабела бе могла да си позволи, не беше от престижните адвокати. Брианс проследи погледа на Фермин и му отправи скромна усмивка.
— Да, временно това ми служи и за кантора, и за жилище — отвърна той, като се пресегна, за да затвори вратата на спалнята си. — Сигурно си мислите, че не изглеждам съвсем като адвокат. Да знаете, че не сте единствен. И баща ми така мисли.
— Хич не обръщайте внимание. Моят баща вечно ни разправяше, на мен и на братята ми, че за нищо не ставаме и в най-добрия случай ще свършим като каменоделци. А я ме вижте колко съм печен сега! Да успееш в живота, когато семейството ти вярва в теб и те подкрепя — така и баба знае! Каква заслуга е това?
Брианс кимна неохотно.
— Да, така погледнато… Истината е, че съвсем отскоро имам самостоятелна практика. Преди работех в една реномирана адвокатска кантора точно зад ъгъла, на Пасео де Грасия. Получиха се обаче някои разногласия… Оттогава положението не е лесно.
— Не ми казвайте. Валс ли има пръст?
Адвокатът кимна и довърши бирата си с три глътки.
— Откакто поех случая на господин Мартин, Валс не миряса, докато не направи така, че почти всичките ми клиенти да ме напуснат и да бъда уволнен. Малцина ме последваха — всъщност онези, които нямат и стотинка, за да ми плащат хонорарите.
— А госпожа Изабела?
Лицето на Брианс помръкна. Той остави халбата на писалището и погледна колебливо Фермин.
— Нима не знаете?
— Какво да зная?
— Изабела Семпере почина.
9
Бурята бушуваше над града. Фермин държеше чаша кафе в ръцете си, докато Брианс, застанал прав до отворения прозорец, гледаше как дъждът плющи по покривите на квартала Енсанче и му описваше последните дни на Изабела.
— Изведнъж се разболя, просто необяснимо. Ако я бяхте познавали… Беше млада, пълна с живот. Имаше желязно здраве и беше преживяла трудните военни години. Всичко се случи за един ден. Същата нощ, в която сте успели да избягате от крепостта, Изабела се прибрала късно вкъщи. Съпругът й я намерил коленичила в банята, обляна в пот и със сърцебиене. Казала му, че се чувства зле. Повикали лекар, но още преди той да дойде, получила гърчове и повърнала кръв. Докторът казал, че се е натровила с нещо, и й препоръчал да пази строга диета няколко дни, но на сутринта се влошила още повече. Господин Семпере я увил в одеяла и един съсед, който работел като таксиметров шофьор, ги откарал до Морската болница. По кожата й избили тъмни петна като язви, а косата й падала с шепи. В болницата чакали няколко часа и лекарите в крайна сметка отказали да я видят, защото един от пациентите в чакалнята, който още не бил прегледан, казал, че познава Семпере, и го обвинил, че е комунист или някаква друга дивотия в този дух. Предполагам, че е искал да го пререди. Една медицинска сестра им дала сироп, който според нея щял да помогне на Изабела да си прочисти стомаха, но тя не можела нищо да преглътне. Семпере се видял в чудо какво да направи. Завел я обратно вкъщи и започнал да вика лекар след лекар. Никой не можел да разбере какво й има. Един стажант, който бил редовен клиент на книжарницата, познавал някого от работещите в Клиниката на Барселона. Семпере закарал Изабела там.