Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Тя впи очи в неговите.
— Защо не ми каза по-рано за имейлите? — попита го остро.
— Не знаех какво да ти кажа. Не знаех кой ги изпраща. Прибави всичко останало и…
— Знаят ли родителите ти?
— За имейлите? Не.
— Не за имейлите — уточни разтреперана Лекси. — Че се притесняваш дали бебето е от теб.
— Знам, че бебето е мое.
— Твое е — каза тя. — Не съм спала с Родни. От години не съм спала с друг мъж.
— Знам…
— Но искам да ти го кажа отново. Бебето е наше, мое и твое. Кълна се.
— Знам.
— Но се съмняваше, нали? — Гласът й пресекна. — Усъмнил си се, дори да е било само за миг. Разбираш, че съм при Родни, после научаваш, че не съм ти казала как съм забременяла преди, и като добавим всички други тревоги…
— Вече всичко е наред.
— Не е. Трябваше да ми кажеш. Ако знаех… щях да ти помогна.
Тя полагаше неимоверно усилие на волята да не изгуби самообладание.
— Всичко свърши. Нищо не можем да направим. Продължаваме напред.
— Сигурно си ме ненавиждал.
— Никога не съм те мразил — прегърна я той. — Обичам те. Сватбата е следващата седмица, забрави ли?
Тя зарови лице в гърдите му и потърси утеха в прегръдката му.
— Не искам Алвин да идва на сватбата — въздъхна.
— И аз. Но има и още нещо.
— Не искам да го чувам. Не сега. Лошите новини ми стигат за днес.
— Тази не е лоша — обеща Джеръми. — Няма да ти е неприятно да я чуеш.
Тя го погледна, сякаш се надяваше, че не я лъже.
— Благодаря — каза й той.
— За какво?
С нежна усмивка я целуна по устните.
— За писмата, които си изпращала на семейството ми. Особено на мама. Това ми напомня, че да се оженя за теб е най-доброто нещо, което някога съм правил.
13
Студен титаничен дъжд, безумен в яростта си, запращаше водни пелени срещу прозорците. Сивите облаци, носещи се на парцали по небето, донесоха утринна мъгла и вятър, който изрони последните цветове от дряновете. Беше началото на май; оставаха само три дни до сватбата. Джеръми се бе уговорил с родителите си да ги посрещне на летището в Норфък, откъдето щяха да го следват в колата под наем до фара на нос Хатерас в Бъкстън. Докато ги чакаше да пристигнат, той помагаше на Лекси за последните телефонни обаждания, потвърждаващи, че всичко е готово.
Неприветливото време не помрачаваше възобновената им страст. В нощта след завръщането му от Ню Йорк правиха любов с ненаситност, която изненада и двамата. Джеръми още помнеше как пламтеше кожата й върху неговата. С всяка ласка сякаш се опитваха да заличат болката и предателството, тайните и гнева, измъчвали ги през последните месеци.
Щом отхвърли бремето на тайните, той се почувства лек като перце. Предстоящата сватба му предоставяше извинение да не мисли за работа и вече не изпитваше никакви угризения. Тичаше по два пъти дневно и се беше зарекъл да отделя време за спортуване и след сватбата. Ремонтът на къщата не беше приключил, но работниците им бяха обещали да са готови преди раждането на бебето. Най-вероятно щяха да се пренесат в края на август, но Лекси реши да не отлага повече и да обяви бунгалото за продан, като обеща да внесе цялата сума в банката, за да попълни намалелите им спестявания.
Единственото място, което не посещаваха, беше „Хърбс“. След като научи какво е казала Рейчъл на Алвин, Лекси не искаше да я вижда — поне засега. Преди две нощи Дорис се обади да ги пита защо не се отбиват при нея. Лекси я увери, че не й е сърдита, и призна, че е била права да я скастри при последния им разговор. Посещение в ресторанта обаче не последва и баба й се обади отново.
— Започвам да мисля, че криеш нещо от мен — заяви тя. — Ако не ми кажеш какво става, ще кацна на верандата ти и няма да мръдна оттам, докато не разбера всичко.
— Много сме заети. Подготвяме се за сватбата — опита се да я успокои Лекси.
— Не съм вчерашна — възрази Дорис. — Усещам кога ме отбягват.
— Не те отбягвам.
— Тогава защо не наминеш в ресторанта? — Лекси се поколеба и Дорис предположи: — Да не би Рейчъл да е причината? — Не получи отговор и въздъхна. — Това е, нали? Трябваше да се досетя. В понеделник и тя ме отбягваше. Днес също. Какво е направила?
Лекси се чудеше каква част от истината да й разкрие, когато чу Джеръми да влиза в кухнята. Реши, че идва за чаша вода или нещо за хапване, и му се усмихна разсеяно. В същия момент обаче забеляза изражението му.