Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
— Сигурна ли си, че ще се върне? — попита след малко.
— Сигурна съм. Виждам как те гледа и знам какво значи това. Колкото и да не ти се вярва, и аз съм била на твоето място.
— Ами ако грешиш?
— Не греша. Забрави ли? Ясновидка съм.
— Гадателка си, не си ясновидка.
Дорис сви рамене.
— Понякога е едно и също.
Лекси застана пред „Хърбс“, присвила очи под яркото следобедно слънце. Докато си търсеше ключовете, думите на Дорис отново изплуваха в ума й. Не й беше лесно да изслуша мнението й, но кога е лесно да чуеш, че грешиш? Откакто Джеръми я остави на верандата, тя кипеше от гняв, че я обвиняват несправедливо. До този момент гневът сякаш бе потушавал тревогите й, но сега си даде сметка колко дребнаво постъпва. Не искаше да се кара с Джеръми; беше й додеяло от спорове. Не биваше да започват така съвместния си живот. Реши, че тук и сега слага точка на дрязгите. Отключи колата, седна зад волана и кимна решително. Щеше да се промени, щом трябва — а и защото така беше правилно.
Излезе от паркинга и се поколеба накъде да тръгне. Водена от инстинкта, пое към гробището. Застана пред надгробните плочи на родителите си и се взря в имената им, изписани в гранита. Опита се да си представи какво семейство са били. Смеела ли се е много майка й, или е била мълчалива? Баскетболен запалянко ли е бил баща й, или футболен? Несвързани мисли, но не я оставяха на мира. Дали майка й е приличала на Дорис, същите съвети ли щеше да й даде? Най-вероятно. Те бяха майка и дъщеря все пак. Необяснимо защо, тази мисъл я накара да се усмихне. Реши да се обади на Джеръми още щом се прибере вкъщи. Да му каже, че съжалява и че й липсва.
И сякаш майка й я чу, лек бриз раздвижи въздуха и разлюля листата на магнолията в знак на мълчаливо одобрение.
Лекси остана цял час на гробището. Питаше се какво ли прави сега Джеръми. Представяше си го седнал във фотьойла с протъркана дамаска в дневната на родителите му. Представяше си как говори с баща си и й се струваше, че е в съседната стая и ги чува. Спомни си как се почувства, когато за пръв път влезе в дома, където е отраснал, заобиколена от хората, които са го познавали далеч по-дълго от нея. Спомни си колко влюбено я гледаше Джеръми онази вечер и колко нежно прокарваше длан по корема й през нощта в „Плаза“.
Тя погледна с въздишка часовника си; чакаха я много задачи — пазаруване, канцеларска работа в библиотеката, избиране на подаръци за предстоящите рождени дни на колегите… Ала подрънквайки с ключовете, ненадейно усети непреодолимо желание да се прибере у дома; толкова властен беше поривът, че нямаше сили да му се противопостави. Загърби надгробните плочи на родителите си и се върна в колата.
Движеше се бавно, за да не смаже някой заек или миеща мечка, които често прекосяваха тази част на шосето, но когато наближи до дома, необяснимото предчувствие я застави да натисне по-силно газта. Свърна по улицата, отвеждаща към къщата й, и примигна изненадано — колата на Дорис беше паркирана до бордюра. После зърна мъжа, който седеше на стъпалата пред верандата й — приведен, подпрял лакти върху коленете си.
Устоявайки на импулса да скочи от колата, тя слезе бавно и тръгна по алеята, сякаш не виждаше нищо необичайно.
Джеръми веднага стана на крака.
— Привет — каза.
Тя се насили да му отговори спокойно.
— Тук хората казват „здрасти“, а не „привет“ — усмихна се.
Той заби очи в стъпалата си, очевидно не доловил шеговития й тон.
— Радвам се да те видя, пътешественико — добави тя с нежен глас. — Рядко се случва да се върна у дома и да сваря на верандата красив мъж.
Джеръми вдигна лице и тя забеляза изтощението, изписано по него.
— Тъкмо започвах да се питам къде си.
Тя застана срещу него, спомнила си отново как докосва кожата й. За миг й се прииска да се хвърли в обятията му, но се поколеба, защото в позата му имаше нещо неописуемо крехко и ранимо.
— Радвам се да те видя — повтори.
Джеръми отговори с бегла усмивка, но не продума.
— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.
Вместо да отговори, той продължаваше да се взира в нея. Лекси осъзна, че Джеръми се колебае какво да каже и претегля какво иска да каже срещу това, което тя иска да чуе. Докосна го по ръката.
— Имаш право да ми се сърдиш — заговори бързо, на един дъх. — Беше прав. Трябваше да ти разкажа всичко. Повече няма да пазя тайни от теб. Съжалявам.