Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Да, нека се превърне в клошаря на Живерни, в новия Маркиз. В подобна благородна амбиция няма нищо лошо! Джеймс си дава сметка, че му предстои дълъг път, преди да я осъществи. За момента никой, с изключение на малката Фанет, не се интересува от побъркания старец, който спи в полето, заобиколен от стативите си.
С изключение на Фанет.
Е, тя му стига.
Това не са празни думи. Фанет наистина е изключително надарено момиче. Значително по-талантлива е от него. Тази хлапачка е наистина дар от небето — като че ли Бог нарочно бе наредил тя да се роди в Живерни, като че ли нарочно я бе изпречил на пътя му. Преди малко тя го бе нарекла Чичо Троньон. Като в картината на Робинсън. Чичо Троньон… Джеймс би искал да умре така — като се наслаждава на двете произнесени от Фанет думички.
Чичо Троньон.
Две думи, които изразяват цялото му търсене. От шедьовъра на Тиъдър Робинсън до дързостта на някой бъдещ гений.
Той е…
Чичо Троньон.
Кой би могъл да си го представи?
Слънцето вече не грее, а все още няма 22 часа. Внезапно става тъмно, като че ли то вече не си играе на криеница с тополите, а на сляпа баба. Или по-скоро, като че ли брои до двадесет зад някоя топола, за да даде малко преднина на луната…
Джеймс отваря очи. Разтреперва се. Тялото му започва да се тресе от конвулсии! Вижда само камък, грамаден камък над главата си, на не повече от петдесет сантиметра.
Сюрреалистично видение.
Твърде късно си дава сметка, че не сънува. Камъкът смазва лицето му като най-обикновен презрял плод. Джеймс усеща адска болка — слепоочието му сякаш се пръсва. Всичко наоколо се клатушка. Той се обръща по корем. Пълзи насред житните класове. Не е толкова далеч от потока, от някоя къща, от мелницата. Би могъл да вика. От гърлото му обаче не излиза нито звук. Бори се да не загуби съзнание. Страхотно бучене обърква мислите му, черепът му е като парна машина, която всеки момент ще се взриви.
Джеймс продължава да пълзи. Усеща, че нападателят му стои прав над него, готов да го довърши. Какво ли чака?
Очите му съзират два дървени крака. Статив. Ръцете му отчаяно се вкопчват в тях. Мускулите му се напрягат в сетно усилие да се изправи на крака. Стативът се срутва с оглушителен шум. Кутията за рисуване пада точно пред него. Четки, моливи, туби с бои се разпръсват в тревата. Джеймс за миг се сеща за заплахата, издълбана от вътрешната страна на кутията. Тя е моя, тук, сега и завинаги. Не е разбрал заплахата, нито пък кой я е написал и защо.
Дали не е видял нещо, което не е трябвало да види? Ще умре, без да разбере. Струва му се, че мислите му го изоставят и потичат по земята заедно с кръвта, заедно с кожата му. Сега пълзи върху тубите с бои, смачква ги, пробива ги. Продължава право напред.
Усеща, че сянката е точно над него.
Знае, че трябва да се успокои, да се обърне. Да се опита да се изправи. Да произнесе поне една дума. Невъзможно. Вледенява го панически страх. Сянката се е опитала да го убие, ще се опита пак. Трябва да бяга. Не успява да събере мислите си, защото в черепа му всичко бучи. Вече мисли само с първични импулси: да пълзи, да се отдалечи, да бяга.
Събаря втория статив. Поне така си мисли. Кръвта залива очите му. Погледът му се замъглява. Пейзажът пред него се оцветява в червено, ръждиво, пурпурно. Потокът сигурно не е далеч. Все още може да се спаси, а и някой може да дойде тук. Да пълзи, да пълзи още. Още един статив, после още един, а също и палитрата, четките, ножовете.
Сянката го задминава. Съзира я през лепкав червен филтър. Вижда как една ръка грабва ножа му за чегъртане на палитрата. Приближава се. Свършено е.
Джеймс пълзи още няколко сантиметра, после продължава, като си помага с ръцете. Тялото му се претъркулва — веднъж, два пъти, три пъти, много пъти. За миг Джеймс се надява, че ще се търкулне по хълма, ще се плъзне надолу по мекия наклон на равнината надалеч — чак до река Епт — и така ще се спаси.
Търкалянето продължава само миг. Тялото му се спира върху полегналите класове. Лежи по гръб. Не е изминал и два метра. Вече не вижда нищо. Плюе кръв, примесена с боя. Вече не е способен да подреди мислите си.