Лунните градини

— Проникването ни в Даруджистан негова идея ли е?

— Не, но чия е, мога само да предполагам — отвърна Върховният юмрук. — Може да е на адюнктата, може да е на самата императрица. А всичко това означава, че така или иначе ви изпращаме. — Замълча и се намръщи. — Скоро ще ти дам последните указания. — Погледна сержанта в очите. — В случай, че Паран си е отишъл завинаги.

— Мога ли да говоря свободно, Върховен юмрук?

Дужек се изсмя горчиво.

— Мислиш, че не знам ли, Уискиджак? Този план вони. Тактически кошмар…

— Не съм съгласен.

— Какво?

— Този план ще постигне точно това, за което е предназначен — каза глухо сержантът и погледна първо към просветляващия хоризонт на изток, а после — към войника, застанал на ръба на покрива. „Защото е предназначен да ни избие всички.“

Върховният юмрук се вгледа в лицето на сержанта, после каза:

— Ела с мен. — И поведе Уискиджак към Фидлър. Сапьорът им кимна. След малко тримата вече стояха един до друг и гледаха града долу. Зле осветените улици на Пейл се виеха между грубите карета на сградите, които сякаш не искаха да се покорят на нощта; тромавите им силуети сякаш потръпваха зад дъждовната пелена пред настъпващия изгрев.

След малко Дужек промълви:

— Адски самотно е тук, нали?

— Така е, сър — изсумтя Фидлър.

Уискиджак затвори очи. Онова, което ставаше на хиляди левги от тях, се отиграваше тук. Такова нещо беше империята и винаги щеше да е така, все едно кое е мястото и кои — хората. Всички те бяха сечива, слепи за ръцете, които боравеха с тях. Сержантът беше разбрал тази истина много отдавна. Глождеше го тогава, глождеше го и сега. Единственото облекчение в последно време вървеше редом със смъртната умора.

— Има натиск — продължи унило Върховният юмрук — да разформировам Мостоваците. Вече получих заповедта да слея Втора с Пета и Шеста. Ще продължим като Пета, в почти пълен състав. Приливите тласкат нови води към брега ни, господа, и те миришат горчиво. — Поколеба се, после добави: — Ако ти и взводът ти се измъкнете живи от Даруджистан, сержант, имаш разрешението ми просто да се махнеш.

Главата на Уискиджак се извърна рязко и Фидлър се вцепени.

Дужек кимна.

— Добре ме чу. Колкото до останалите Мостоваци, можеш да спиш спокойно, аз ще се погрижа за тях. — Върховният юмрук погледна на изток и оголи зъби в горчива усмивка. — Притискат ме. Но проклет да съм, ако им се оставя без място за маневриране. Имам десет хиляди войници и много им дължа за…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Фидлър, — десет хиляди войници твърдят, че длъжниците са те. Вие само кажете и…

— Тихо — предупреди Дужек.

— Слушам, сър.

Уискиджак мълчеше, но мислите му се завихриха на въртоп. Дезертьорство. Думата закънтя в главата му като траурна песен. А чувстваше, че уверението на Фидлър е искрено. Решеше ли Върховният юмрук Дужек, че е дошъл моментът да направи своя ход, да е на стотици мили от центъра на събитията щеше да е последното място, което сержантът би си пожелал. Твърде близки бяха двамата с Дужек и колкото и да се стараеха да го прикриват, общото им минало винаги тлееше под повърхността. Имаше време, когато Дужек беше наричал него „сър“ и макар Уискиджак да не изпитваше злоба, на самия Дужек все още му беше трудно да приеме този обрат на съдбата. Дойдеше ли моментът, Уискиджак смяташе да бъде до Едноръкия.