Лунните градини

Вятърът набиваше капките дъжд в лицето на Уискиджак. В тъмната нощ глухо изкънтя четвъртата камбана. Сержантът уморено придърпа пелерината си. Гледката от покрива на източната кула на двореца беше почти никаква от поривите на дъжда.

— От няколко дни предъвкваш нещо — каза той на мъжа до себе си. — Я да чуем.

Фидлър отри капките от очите си, примижа на изток и избоботи:

— Няма много за казване, серж. Само предчувствия. Онази магьосница например.

— Татърсейл?

— Да. — Сапьорът разкопча колана на меча си и металната тока изщрака. — Мразя го това нещо — измърмори той.

Уискиджак го изгледа как хвърли колана с прибрания в ножницата меч на покрития с чакъл покрив зад тях, прикри усмивката си и каза:

— Само гледай да не го забравиш като миналия път.

Фидлър се намръщи.

— Ей, сбърка човек и никой не го оставя да го забрави.

Уискиджак не отвърна нищо, макар че раменете му се разтресоха от смях.

— Кълна се в кокалите на Гуглата — продължи Фидлър, — не съм боец. Във всеки случай не и с онова там. Родих се в една задънена уличка в Малаз, научих каменоделския занаят, докато ровехме с другите хлапета из гробниците по равнината зад Твърдината на Мок. — Погледна сержанта. — Ти също си бил каменоделец. Като мен. Само че не можах да науча войниклъка бързо като теб. За мене бяха миньорските части — понякога си мисля, че съм направил грешен избор.

Думите на Фидлър жегнаха Уискиджак и веселието му се изпари. Какво да е научил? „Как се убиват хора? Как да ги пращаш да умрат в чужда земя?“

— Какво ти е чувството за Татърсейл? — попита сухо сержантът.

— Уплашена е — отвърна сапьорът. — Яхнали са я някакви стари демони, струва ми се, и са я стиснали здраво.

— Рядко ще намериш маг с приятно минало — изсумтя Уискиджак. — Разправят, че не била минала през набор. Бягала. После се издънила с първата си задача.

— Не е подходящ моментът да ни омеква така.

— Тя изгуби кадъра си. Беше предадена. Без империята, какво й е останало, за което да се хване? — „Какво е останало на всеки от нас?“

— Сякаш е готова да се разреве. На ръба е, всеки момент. Мисля, че й е скършен гръбнакът, серж. Затисне ли я Тайсхрен с палеца си, ще се разхленчи и ще ни издаде.

— Аз пък мисля, че я подценяваш, Фидлър. Тя умее да оцелява… и е вярна. Повечето не го знаят, но неведнъж са й предлагали титлата Върховен маг и тя отказва. Външно не личи, но между нас казано, не отстъпва на Тайсхрен. Господарка е на Лабиринта си, а това не можеш да го придобиеш със слаб гръбнак.

Фидлър подсвирна и се облегна на парапета.

— Поправям се.

— Нещо друго, сапьор?

— Само едно — отвърна безучастно Фидлър.

Уискиджак се вцепени. Знаеше какво означава този тон.

— Казвай.

— Тая нощ ще се развихри нещо, сержант. — Фидлър се извърна и очите му блеснаха в тъмното. — Много гадно ще бъде.

Дървеният капак на покрива изтропа и двамата се обърнаха. През отвора се появи Върховният юмрук Дужек Едноръкия, с блесналата около него светлина от помещението долу. Изкачи последното стъпало и стъпи до тях.