Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Дужек намръщено разтриваше чукана на лявата си ръка.
— Проклето време — измърмори той.
— Малът може да го пооправи — предложи Уискиджак.
— Няма нужда — отвърна Дужек. — Просто остарявам. — Почеса се по брадичката. — Цялото ви тежко продоволствие е доставено в пункта за кацане. Готови ли сте за полета, сержант?
Уискиджак хвърли око към набръчканите втори седла на кворлите — като качулки точно над вратовете им — и кимна отсечено.
Загледаха качващите се през квадратния отвор членове на взвода — всички бяха загърнати в плътни пелерини против дъжда и носеха тежки пътни торби. Фидлър и Хедж спореха шепнешком за нещо и Хедж хвърли през рамо ядосан поглед към настъпилия го по петата Тротс. Баргастът беше накачил цялата си сбирка от амулети, талисмани и трофеи по едрото си туловище и приличаше на окичено дърво по време на Канските празници на Скорпионите. Баргастите се славеха със странното си чувство за хумор. Бързия Бен и Калам крачеха от двете страни на Сори — и двамата ядосани, а Сори, без да обръща внимание на никого, вървеше бавно към чакащите кворли. Багажът й беше само едно навито походно одеяло, а пелерината й приличаше по-скоро на наметало — неуниформено, стигаше до глезените. Беше си вдигнала качулката и лицето й беше в сянка. Уискиджак въздъхна.
Дужек попита тихо:
— Тя как се справя, сержант?
— Диша още — отвърна вкочанено Уискиджак.
Върховният юмрук поклати замислено глава.
— Адски млади са напоследък.
Уискиджак се замисли над думите му и в ума му се върна един спомен. При едно кратко назначение към Пета, далече от обсадата на Пейл, в разгара на Мотската кампания, Сори се беше присъединила към тях от новите набори, пристигащи в Натилог. Беше гледал как вади нож на тримата наемници, които бяха пленили в Сивия пес — уж за да измъкне информация от тях, спомни си той с трепет, но изобщо не беше това. Не беше акт на целесъобразност. Беше зяпал, потресен и ужасен, как Сори се залови със слабините им. Спомни си как се спогледаха с Калам и отчаяния жест, който накара чернокожия да се хвърли напред с извадени ножове. Калам се беше мушнал покрай Сори и с три бързи движения беше срязал гърлата им. И тогава дойде мигът, който все още свиваше сърцето на Уискиджак. С последните си, задавени от кръв думи, тримата наемници бяха благословили Калам.
А Сори просто прибра оръжието си и излезе.
Въпреки че беше с взвода вече от две години, продължаваха да я наричат „новобранката“ и сигурно щяха да я наричат така до смъртта си. Тук се криеше смисъл и Уискиджак го разбираше добре. „Новобранците“ не бяха Мостоваци. Смъкването на този етикет трябваше да се спечели, като признание за извършени дела. Сори беше „новобранката“, защото мисълта да остане незаличимо свързана с Мостоваците пареше като нажежен нож в гърлото на всеки от взвода. А това беше нещо, против което и самият сержант не беше имунизиран.
Всичко това просветна в мислите на Уискиджак и невъзмутимото му обикновено изражение този път му изневери. И той отвърна в ума си: „Млада ли? Не, на младите можеш да простиш, можеш да отвърнеш на най-простите им нужди и можеш да ги погледнеш в очите и да видиш там достатъчно разбираеми неща. Но тя? Не. По-добре е да отбягваш тези очи, в които няма нищо младо — нищичко.“
— Време е да тръгвате — изръмжа Дужек. — Всички по седлата.
Върховният юмрук се обърна да каже няколко последни думи на сержанта, но това, което видя в лицето на Уискиджак, спря думите в гърлото му.
Два приглушени гръма прокънтяха в града, щом изтокът просна пурпурния си плащ към небето, първият ек — последван няколко минути по-късно от втория. Последните сълзи на нощта се стичаха от водостоците и шуртяха в уличните канавки. Кални локви изпълваха дупките и отразяваха изтънелите облаци с матов оттенък. Нощният студ и влагата се бяха вкопчили упорито в тъмните тесни и криви улички на квартала Краел. Тук непечените тухли и изтърканите каменни плочи бяха погълнали втория гръм, без да оставят ехо, което да надмогне брътвежа на водните капки.
По една такава уличка, извиваща се на юг покрай външната крепостна стена, тичаше псе, голямо колкото муле. Масивната му глава беше изпъната ниско пред издутите мускули на раменете. Това, че беше видяло нощ без дъжд, личеше по прашната му суха пъстра сиво-черна козина. Муцуната на животното беше опръскана със сиви петна, а очите му блестяха като кехлибар.
Хрътката, Седмата между слугите на Сенкотрон, наречена Джиър, беше излязла на лов. Плячката беше неуловима, хитра и бърза в полета си. Но Джиър чувстваше, че е близо. Знаеше, че е тръгнал по дирята на човешко същество — нито един смъртен мъж или жена не можеше да се измъкне толкова задълго от челюстите му. Още по-удивително беше, че на Джиър тепърва му предстоеше да зърне плячката. Но тя беше прегрешила, безнаказано беше нахлула във Владението на Сянка, проследила беше самия Сенкотрон и беше разбридала всички мрежи, изплетени от господаря на Джиър. Единственият отговор за такова оскърбление беше смъртта.