Лунните градини

Спиралата се бе превърнала в яма, във водещ надолу тунел — и в дъното му, някак далечна и забулена в сянка, чакаше една Хрътка. В това четене тя долови предупреждение за непосредствена заплаха. Беше се намесил Върховният дом Сянка, предизвиквайки властта на Опонн над играта. Погледът й бе привлечен от първата карта, която беше поставила, в самото начало на спиралата. Зидарят на Върховен дом Смърт стоеше ниско в цялата йерархия, но сега издълбаната в дървото фигура като че ли се беше издигнала до високо положение. Брат на Войника от същия дом, образът на Зидаря показваше слаб побелял мъж, облечен в изтъркани кожени дрехи. Едрите му мазолести ръце държаха каменоделски сечива и около него се издигаха грубо издялани менхири. Татърсейл забеляза, че може да открои по камъните смътно различими глифове на непознат за нея език, но като че ли напомнящ за писмото на Седемте града. В Дома на Смъртта Зидарят беше строителят на гробници, вдигащият каменните стълбове, обещание за смърт не за едного или за неколцина, а за мнозина. Езикът по менхирите носеше послание, което не беше предназначено за нея: Зидарят беше изсякъл тези думи за себе си и времето бе заличило ръбовете на знаците — самият мъж дори изглеждаше съвсем обрулен, лицето му беше покрито с мрежа от ситни бръчки, сребристата му брада бе рядка и проскубана. Ролята се играеше от човек, който някога е работил с камък, но вече не.

Беше й трудно да разгадае това поле. Съчетанията, които виждаше в него, я смайваха: сякаш бе започнала съвсем нова игра, с играчи, излизащи на сцената с всеки нов кръг. В средата на спиралата беше застанал Рицарят на Върховен дом Мрак, мястото му бе контрапункт както на началото, така и на края. Както и последния път, когато Колодата беше разбудила тази драконова фигура, нещо надвисваше в мастиленото небе над Рицаря, неуловимо както винаги и на моменти приличащо на тъмно петно.

Мечът на Рицаря хвърляше черна пушлива резка към Хрътката на върха на спиралата и този път тя разбираше значението й. В бъдеще предстоеше сблъсък между Рицаря и Върховен дом Сянка. Тази мисъл едновременно изплаши Татърсейл и я накара да изпита облекчение: щеше да е противопоставяне. Между двата дома нямате да има съюз. Рядкост беше да се види толкова чиста и пряка връзка между два дома; опустошителният й потенциал я накара да се смрази от тревога. Кръв, пролята на толкова високо ниво на силата, бе в състояние да разтърси целия свят. Неизбежно щяха да пострадат много хора. А тази мисъл отново я върна към Зидаря на Върховен дом Смърт. Сърцето на Татърсейл тежко затуптя в гърдите й. Тя примига да махне потта от очите си и вдиша дълбоко.

— Кръвта — промълви тя — винаги тече надолу. „Зидарят строи гробница — в края на краищата нали е слуга на Смърт — и ще ме докосне пряко. Тази гробница… дали не е моята? Дали да не се оттегля? Да оставя Мостоваците на собствената им съдба, да избягам от Тайсхрен, от империята?“