Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
„Трябва вече да е заспал“ — си каза Джон Евънсън, след като беше изчакал с похвално търпение да мине един час от излизането на мистър Гоблър от гостната. Той се ослуша — в цялата къща цареше мъртва тишина. Угаси свещта и отвори вратата на спалнята си. На стълбите беше толкова тъмно, че не се виждаше абсолютно нищо.
— Шшшт! — прошепна интригантът, подобно огнено колело от фойерверк, което дава първи признаци, че може би ще се запали.
— Тихо! — чу се още един шепот.
— Вие ли сте, мисис Тибс?
— Да, сър.
— Къде сте?
— Тук. — И на фона на стълбищния прозорец се очерта размазаният силует на мисис Тибс също като призрака на кралица Ан в последното действие на „Ричард III“.
— Насам, мисис Тибс — прошепна изгарящият от радост сплетник, — подайте ми ръката си, ето така! Които и да са онези двамата, те вече са в килера. Наблюдавах ги през прозореца си и видях как, без да искат, си загасиха свещта, затова сега стоят на тъмно. Събули сте си обувките, нали?
— Да — едва успя да изрече разтрепераната мисис Тибс.
— Аз също съм без обувки, така че можем да слезем близо до вратата на килера и да подслушваме, надвесени над перилата.
Двамата се заспускаха по стълбите, чиито дъски скърцаха като преса за изцеждане на пране в съботен ден.
— Кълна се, че това е Уисботъл с някого! — шепнешком възкликна радикалът, след като те се ослушваха известно време.
— Тихо, моля ви, нека да чуем какво си говорят! — почти извика мисис Тибс, забравила всичко останало пред копнежа да задоволи любопитството си.
— О! Ако можех да ви вярвам — чу се кокетлив женски глас, — това значи, че ще оправя господарката си за цял живот.
— Какво казва? — запита мистър Евънсън, чиято позиция бе по-неизгодна от тази на неговата спътница.
— Казва, че щяла да се справи с господарката си — отвърна мисис Тибс. — Проклетница! Те замислят убийство.
— Знам, че имате нужда от пари — продължи гласът, принадлежащ на Агнес, — и ако ми подсигурите онези петстотин лири, обещавам ви, че набързо ще я запаля.
— Какво беше това? — отново попита Евънсън. Онова, което успяваше да долови, само подклаждаше в него желанието да чуе повече.
— Май каза, че щяла да подпали къщата — уплашено прошепна мисис Тибс. — Но, слава богу, аз имам застраховка във „Феникс“!
— Щом се оправиш с господарката си, моето момиче — прозвуча мъжки глас със силен ирландски акцент, — можеш да смяташ, че парите са твои.
— Боже господи, това е мистър О’Блеяри! — изрече настрани мисис Тибс.
— Негодник! — възмути се мистър Евънсън.
— Най-напред — продължи ирландецът — ще трябва да отклониш вниманието на мистър Гоблър.
— Да, разбира се — отвърна Агнес.
— Какво казаха? — отново попита Евънсън, който го задушаваше от любопитство и шептене.
— Каза, че щяла да отстрани мистър Гоблър — отвърна мисис Тибс, поразена от мисълта за човешки жертви.
— А що се отнася до мисис Тибс… — продължи О’Блеяри.
Мисис Тибс потрепера.
— Тихо! — в ужас извика Агнес точно когато мисис Тибс беше пред припадък. — Тихо!
— Тихо! — едновременно с нея извика Евънсън на мисис Тибс.
— Някой се качва по стълбите — каза Агнес на О’Блеяри.
— Някой слиза по стълбите — прошепна Евънсън на мисис Тибс.
— Влезте в дневната, сър — каза Агнес на своя съдружник. — Ще стигнете дотам, преди оня да е изкачил кухненската стълба.
— В гостната, мисис Тибс! — прошепна изумен Евънсън на не по-малко изумената си хазайка и те заедно се втурнаха към гостната, като ясно чуваха стъпките на двама души, единият — слизащ, а другият — качващ се по стълбите.
— Какво става? — възкликна мисис Тибс. — Всичко е като насън. За нищо на света не бива да ме заварят в подобно положение!
— Мене също — отвърна Евънсън, който не понасяше шегите за своя сметка. — Шшт, те са пред вратата.
— Ама че майтап! — прошепна единият от новопристигналите. Беше Уисботъл.
— Голям майтап! — отвърна другият също така тихо. Беше Алфред Томкинс. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо?
— Нали ви казах — зашепна многозначително Уисботъл. — Боже господи, та той от два месеца вече се върти около нея. Тази вечер ги наблюдавах, докато седях пред пианото.