Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
— Ти първи пресече финала, печелиш — каза тя, подавайки му чашата.
— Благодаря — пое я той, отпивайки, без да спира. — Аз съм пълен идиот. Не става дума за баща ми, а за Спенсър.
Подтикнат от съня си, тази сутрин той бе дошъл, вярвайки — може би ирационално, — че ако тръгне от адреса на баща си на Фултън стрийт през 1970-а, ще може по някакъв начин да яхне вълната на информационната система чак до настоящето. Това се бе оказало погрешно, отвеждайки го до поредната задънена улица.
Едва сега, в поредното му полусънно състояние, му бе проблеснала мисълта, че ако иска да направи подобна връзка, трябва да тръгне не оттам, а от един друг адрес, с който разполагаше — този на Еви, който Бетина бе открила в Службата за закрила на детето в понеделник сутринта. Той можеше да го отведе напред в бъдещето до онова, което Иван вероятно бе открил и което бе довело до неговата гибел — самоличността на съпруга ѝ.
Седнал пред монитора на информационната система с разтворена върху коленете папка, той отпиваше от кафето, а пръстите му летяха по клавиатурата.
Тамара го последва и се наведе над рамото му.
— Какво търсиш?
— Вече го намирам. — Той посочи към досието. — Виждаш ли? Това е имотът, където е живяла Еви през 1970-а, а оттук ще извадим настоящите му собственици. Сега да погледнем историята… — Той натисна клавиша, превъртайки на екрана страница след страница назад през десетилетията. Самостоятелната къща на Аргуело Булевард, съвсем близо до пресечката с Фултън стрийт, където бяха живели Кевин и Марджи, за последен път бе продадена през 2003 г. Имаше предходни продажби и съответно собственици през 1998, 1991, 1982, 1976, и накрая собственикът, когото Хънт търсеше, я бе купил през 1968-а.
Тамара положи ръка върху неговата.
Той натисна Enter и след това се отпусна назад с облекчена въздишка.
— Лайънел Спенсър — произнесе, обръщайки се към нея. — Пипнахме го.
Дори с дебелото си кожено яке и ръкавици, Сара Русо потръпна под напора на хапещия вятър, докато натискаше звънеца на издигащата се пред тях къща, скрита зад каменна ограда и тежка порта от ковано желязо. Двамата с Джул се намираха на Ларкин стрийт, на върха на Рашън Хил, откъдето старата въжена железница сякаш пропадаше от лицето на земята на близката пресечка.
— Ако имах толкова пари, никога нямаше да си купя къща на подобно място, още по-малко пък крепост като тази.
— Но тогава щеше да се лишиш от гледката.
Русо хвърли кратък поглед наляво. Под тях се разкриваше зашеметяваща панорама, макар добре позната и на двамата. Няколко контейнеровоза и повече от петдесет платноходки сновяха сред белите гребени на вълните. Алкатраз, крайбрежието на Марин, Ейнджъл Айлънд, мостът Ричмънд — всички те доставяха наслада за окото на фона на оловносивите води. На по-преден план подреденият, почти скулптурно изваян квартал Норт Бийч блестеше в седефената светлина на късния следобед със своите кейовете и църкви.
— Чувам, че и в Антарктика било красиво — каза Русо. — Но моето мото е, че ако някъде е прекалено студено, за да се играе бейзбол, значи не става за живеене.
— Последния път, когато проверявах, в града имахме бейзболен отбор.
Тя го изгледа презрително.
— Това още не значи, че условията стават за игра. — После прехвърли вниманието си върху портата и леко я изрита. — Хайде, хайде, отваряй се. Все пак сме поканени.
— Не бих го нарекъл точно така.
— Добре де, ние сме ченгета. Каква е разликата.
Най-сетне електрическата брава избръмча и те поеха по лъкатушеща пътека през малка горичка от кипарис и хвойна, а после изкачиха четирите стъпала на закрита кръгла веранда. Лайънел Спенсър ги чакаше пред отворената врата, облечен в нещо като черна копринена пижама, плюшен халат и чехли с монограм.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той. — Понякога не чувам звънеца от първия път. Дори пропускам доставки и трябва да ми ги носят повторно. Наистина трябва да го сменя с някой по-силен. Не желаете ли да влезете вътре?
— Би било много мило, благодаря — отвърна Русо.
— Заповядайте тогава. — Той отстъпи назад и тръгна към вътрешността на къщата, очевидно очаквайки те да го последват и да затворят вратата. Джул и Русо се спогледаха тайно, давайки си сметка, че имат работа най-малкото с ексцентрик, ако не и с пълна откачалка. Бялата, дълга до раменете, сресана през средата коса бе поредното доказателство.