Балтазар [bg]

Спомням си обаче един ден, когато го заварихме почти разплакан. Отначало реших, че сигурно се е трогнал до сълзи от собственото си изпълнение на някоя от по-емоционалните поеми („Седмина сме“ беше друго негово любимо стихотворение), но не, не беше това.

— Скарах се с Абдул — за пръв път — призна си той и взе да премигва. — Знаеш ли какво, човече, решил е да усвои обрязването.

Струваше ми се съвсем понятно, че човек като Абдул по-скоро ще иска да се заеме с този занаят, отколкото да си остане прост берберин — разбираемо е; също като да искаш да се дипломираш. Но естествено, аз много добре знаех за отвращението, което изпитваше Скоби към обрязването.

— Излезе и след малко ми се връща с някакво огромно мръсно гърне, пълно с пиявици — възмутено продължи да ни разказва старецът. — Пиявици! Вече започнал и кръв да пуска, представи си! Аз му викам: „Ти, момчето ми, ако си мислиш, че съм ти дал занаят в ръцете, за да можеш да осакатяваш малки деца за по един пиастър, тогава, знай, че жестоко се лъжеш“ — така му викам.

Скоби спря, за да си поеме дъх, очевидно дълбоко огорчен от това развитие на нещата.

— Шкипер — опитах се да го вразумя аз, — за него е съвсем естествено да иска да стане берберин лечител. В края на краищата вече навсякъде се практикува обрязването, дори в Англия.

Ритуалното обрязване беше толкова типична черта на египетския начин на живот, че аз наистина недоумявах защо тази мисъл го бе разстроила толкова много. Той се нацупи, сведе глава и шумно изскърца със зъбите на изкуственото си чене.

— Не! — заинати се. — Няма да стане! — После вдигна очи и рече: — Знаеш ли какво? Иска да се учи при Махмуд Енайет Аллах — оня стар касапин!

Наистина не можех да разбера за какво толкова се горещи; неизменна част от обстановката на всеки празник или тържество беше павилионът за обрязване, обкичен с националното знаме. Огромни цветни картини, изобразяващи бръснари хирурзи с чекийка в ръка, наведени над някое нещастниче, разчекнато върху зъболекарски стол, по правило съпътстваха всеки панаир. Доайенът на тази гилдия, въпросният Махмуд, огромен овален мъж с дълги мазни мустаци, винаги официално облечен, но с червен фес, създаваше смътното впечатление за някакъв чуждоземен, да речем френски, селски лекар, дошъл тук да прекара ваканцията си. Но той винаги държеше нравоучителни речи на класически арабски, като предлагаше безплатно обрязване за правоверните, които са толкова бедни, че не могат да си позволят разноските. А когато кандидатите пристъпеха напред, подбутвани от ревностните си родители, двамата негри, които работеха за него — с боядисани лица и палячовски костюми, — започваха да подскачат и да правят цигански колела с надеждата да разсеят малчуганите, като по този начин гледаха да ги прилъжат по-близо до фаталния стол, където, по изразителните думи на Скоби, ги „осакатяваха“, а писъците им потъваха удавени във врявата на тълпата още преди да осъзнаят какво става.