Градината на пеперудите [bg]

Маги беше свикнала родителите ѝ да се трепят, за да ѝ осигуряват удобства на всяка крачка.

Аз обаче харесвах Лена. Лена никога не се оплакваше — дори когато Маги беше възможно най-дразнеща — и изучаваше Градината също като мен. Понякога Градинаря ѝ оставяше малки съкровища, които да намира, защото беше сигурен, че ще го направи. Обичаше да се забавлява и се вкопчваше във всеки изникнал повод за смях. Притежаваше непоколебимо ведър мироглед, който би бил дразнещ, ако не си наясно, че тя напълно осъзнава сериозността на ситуацията. Беше избрала да е щастлива, защото не ѝ беше приятно да е тъжна или ядосана.

Опита се да ми го обясни и аз отчасти я разбрах, но не съвсем, защото — няма какво да се лъжем — аз не съм такъв човек. Не съм избирала да съм тъжна или ядосана, но не съм избирала и да съм щастлива.

Маги никога не се хранеше заедно с нас, защото твърдеше, че ще получи силна алергична реакция дори ако се намира в една стая с определени неща. Сестра ѝ все трябваше да ѝ носи поднос със специално приготвена храна, а след това да ходи да прибира съдовете за следващото хранене. Но пък Лена имаше предостатъчно време, защото каквото и да ѝ поднесеш, тя го поглъщаше за по-малко от пет минути. Ядеше всичко, без да се оплаква.

Лена беше едно от малкото момичета в Градината, за които наистина се страхувах, защото повечето от нас разбираха, че щом Градинаря държи близначките заедно във всичко останало, щеше да е така и в смъртта им. Когато аз пристигнах, двете вече бяха живели там шест месеца и Лионет ловко маневрираше между Маги и другите обитателки на нашия малък свят. За щастие, Градинаря по-скоро се забавляваше с нуждата на Маги от специално внимание.

Поне докато отношението му не се промени.

Бях там, когато настъпи обратът, а Лионет вече я нямаше, за да се намеси.

От време на време Градинаря изпитваше порив да вечеря с всичките си Пеперуди като крал със своя двор. Или, както се изразяваше Блис, като султан със своя харем. Караше Лионет да ни съобщи по време на закуска, че ще се присъедини към нас същата вечер, предполагам, за да се постараем още повече с външния си вид.

Онзи следобед ме завари в стаята на Данел с купа вода в скута ми. Вътре топях четка за коса, която после прокарвах през къдриците на Данел. Тя седеше пред мен на леглото и сплиташе панделки в косата на Евита, които после събираше отзад на русата ѝ глава. Аз, на свой ред, оформях косата на Данел на малки плитчици, някои от които увивах между две високи кокчета, а други спусках по гърба ѝ. Бяха прекалено тънки, за да скрият крилете ѝ, но изразяваха нейната малка проява на непокорство. Хейли седеше зад мен и правеше чудеса с четка и фиби, а Симон бе застанала зад нея с панделки, конци и гел.