Градината на пеперудите [bg]

Тя извъртя очи.

— Боже, силно се надявам.

— Мисля да отида да проверя.

— Мая… — Тя млъкна, след това поклати глава. — Нищо, върви. Ти си знаеш. — Данел се бе отърсила от апатията на подмазваческия си период, за да ми помогне, след като Лионет се озова зад стъклото. Все още не бях решила как да ѝ кажа колко съм ѝ благодарна.

Маги не се обличаше. Всъщност се опитваше да натъпче всичките си дрехи — които делеше с близначката си — в тоалетната. Трепна, когато се покашлях на прага, след това започна да диша тежко от напрежение, докато яростно ме гледаше в очите. Имаше същата тъмноруса коса като на Градинаря и Ейвъри, която в момента бе разчорлена около лицето ѝ. С пъстрите си очи и изразителния си нос с лекота можеше да мине за негова дъщеря.

Което, нали разбирате, беше отвратително.

— Няма да дойда.

— Напротив, ще дойдеш, защото така застрашаваш сестра си.

— А тя не ме ли застрашава всеки път, когато се мъкне тук, полепнала разни неща, които биха могли да ме убият? — изрепчи се Маги.

— Алергиите не са същото, като да ядосаш Градинаря, и ти го знаеш.

— Няма да дойда! Няма, няма, няма!

Ударих ѝ плесница.

Шамарът отекна силно в малката стая, кожата ѝ веднага порозовя. Маги се взря в мен, държеше си бузата, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. На Ейвъри не му бе позволено да я докосва заради алергиите ѝ, затова се съмнявах, че някога бе получавала плесници, с каквато и лекота да ги раздаваше на другите. Докато бе застинала от шока, я хванах за косата и я завих на кок, който забодох със спираловидни фиби.

Сграбчих я за ръката и я завлякох в коридора.

— Хайде.

— Няма да дойда — подсмърчаше тя и ме драскаше по ръцете. — Няма!

— Ако беше малко по-зряла, щеше да си облечена и спокойна и всичко щеше да свърши за около час, но не, вместо това се държиш като разглезена малка принцеса. Затова ще си гола и довлечена насила, и ще трябва да обясниш на Градинаря причината да показваш такова неуважение към него.

— Просто му кажи, че съм болна!

— Вече знае, че не си — изръмжах. — Лорейн би му го съобщила, или не ти се стори странно, че ни провери всичките този следобед?

— Това беше преди часове!

— Ти имаш всички алергии на света, а Лена има мозък — промърморих и издухах един паднал кичур от лицето си. — Магдалийн, моля те, опитай се да не се държиш като пълна идиотка. Това е нищо и никаква си вечеря. Твоята храна пак ще е приготвена отделно и пак ще те сложим в края на масата, далеч от всички наши чинии.

— Защо никоя от вас не разбира? — Опита се да ме ритне и когато не успя, се помъчи да легне на земята. Аз не спирах да я дърпам след себе си, докато търкането в бедрото ѝ не я принуди отново да се изправи на крака. — Може много да се разболея! Може да умра!

Това беше.

Обърнах се и я блъснах в една от стъклените витрини, така че главата ѝ се озова между разтворените татуирани криле. Момичето е било там преди Лионет, преди Пеперудата, която е посрещнала Лионет, и никоя от нас не знаеше името ѝ, а само че е Agraulis vanillae. Какво извратено късче информация.