Лондонски мостове [bg]

58.

Пътникът в бизнес класата, който бе заявил, че името му е Рандолф Уолър, в шест часа и пет минути се приземи на Хийтроу с полета на Бритиш Еъруейс от Ню Йорк. Паспортът и останалите му документи идентифицираха надлежно неговата самоличност. Хубаво е отново да си у дома, каза си Уолър, който в действителност бе Джефри Шейфър. А ще стане още по-хубаво, ако успея да затрия Лондон от картата на света.

Джентълменът, с вид на седемдесетгодишен старец, премина през митническия контрол без никакви проблеми. Дори вече обмисляше следващия си ход: посещението при децата си. Това бе неговата част. Беше му любопитно и странно да види потомството си, след като бе отсъствал толкова дълго. Колкото до втората част на посещението му — не се опитваше да разгадае заповедите на Вълка.

Предстоеше му да изиграе ролята си, още една част от пъзела.

След смъртта на майка им хлапетата живееха с нейната сестра в малка къща край Хайд Парк. Припомни си я, докато потегляше с взетия под наем от летището спортен ягуар. Оживяха и доста неприятните за него спомени от живота му с покойната му съпруга — Луси Рийс-Къзинс, студена и глупава. Беше я убил в Челси пред очите на двете близначки. Този истински акт на милосърдие бе превърнал двете му дъщери в сирачета — Триша и Ерика, които сега би трябвало да са на шест или седем години, както и Робърт, който трябваше да е петнадесетгодишен. Шейфър вярваше, че ще им е много по-добре без тяхната вечно хленчеща и оплакваща се майка.

Почука на предната врата на къщата и откри, че не бе заключена, така че влезе без покана.

Във всекидневната завари Джуди, по-младата сестра на покойната му съпруга. Тя бе свела глава, заедно с близначките, над картона за играта „Монополи“. Не се съмняваше, че и трите бяха способни само на едно в тази игра — да губят. Защото сред тях нямаше нито една с психиката на победител.

— Татко си дойде! — възкликна той и разцъфна в усмивка, от която можеха да настръхнат косите дори на най-закоравелите мъже. После насочи беретата си право в гърдите на скъпата им леля Джуди.

— Да не си гъкнала! Не ми давай и най-малкия повод да натисна спусъка. Ще бъде лесно и ще ми достави огромно удоволствие. А, и да не забравя да ти призная — мразя те от все сърце. Не си нищо повече от една по-тлъста версия на любимата ти сестра. Здравейте, деца! Кажете „Добре дошъл“ на добричкия си скъп татко. Изминах дълъг път чак от Америка само за да ви видя.

Близначките, неговите сладки дъщерички, веднага ревнаха в един глас, така че Шейфър нямаше друг изход, освен да стори единственото, което му хрумна за възстановяването на реда. Насочи дулото право в обляното със сълзи лице на Джуди и пристъпи към нея: