Сентръл Парк [bg]

— Много е спешно — настоя Алис. — Искам да видя рентгенолога, за да му обясня своя случай. Естествено, ще платя каквото струва.

— Ще пробвам — рече секретарката и вдигна телефона.

Тя разговаря в продължение на две минути със своя колежка и затвори, за да съобщи:

— Свързах се със секретарката на доктор Митчъл. Ще ви приеме между двама редовни пациенти. Може ли да видя личната ви карта?

— За съжаление, оставих ръчната си чанта в колата. Но съпругът ми ще дойде и тогава…

— Добре, качете се. Чакалнята за рентгена е на четвъртия етаж.

Тя натисна някакъв бутон, за да отвори плексигласова врата, която предоставяше достъп към заведението.

Асансьор. Ново приемно гише. Коридор. Чакалня.

Помещението беше боядисано в светли и нежни цветове. Бели стени, ПВЦ дограма, букови пейки и платнени фотьойли. Стара дама, превита под бремето на годините, чакаше спокойно и разглеждаше някакво списание. Пред нея млад мъж, заел по-голямата част от канапето, едър като гардероб, с гипсиран крак и подпухнало око, се занимаваше с таблета си.

Алис седна до него и завърза разговор:

— Автомобилна катастрофа ли?

— Американски футбол — отговори студентът и откъсна поглед от екрана. — Момчетата от Олбани ме подредиха в събота вечер.

Хубаво лице, ослепителна усмивка, кристален поглед, леко суетен. Вероятно кара момичетата да примират по него. И някои момчета.

— Таблетът ти е свързан с интернет, нали?

— Разбира се.

Алис подкара направо.

— Искаш ли да спечелиш лесно петдесет долара?

Той повдигна вежди.

— Кажете как, да видим.

Тя извади банкнота от джоба си.

— Ще ми го дадеш за пет минути и ще прибереш доларите. Никак не е трудно…

— Съгласен съм за сто долара.

— Я чупката!

— Добре де, не се ядосвайте! — капитулира той и й подаде джаджата.

Полицайката пое таблета и последователно се свърза със сайтовете на вестниците „Либерасион“, „Монд“ и „Фигаро“. Колкото и странно да изглеждаше, Алис не познаваше лицето на Вон. Когато я нападна, убиецът беше с каска. Този последен образ тя запази завинаги в съзнанието си. Черна каска на хищник с остри линии и здрави ръбове; тъмна козирка с металически отблясъци, въздухосмукател и аеродинамичен подбрадник, подобни на ужасяваща усмивка.

По-късно, докато траеше терапията й, Алис се съгласи с психиатъра, който следеше състоянието й, че не е необходимо непрекъснато да забива нож в жива плът, разгръщайки статиите от вестниците, посветени на случая. Но лекарката не знаеше, че по онова време Алис беше сигурна в смъртта на Вон.

Днес вече не беше така.

Тя продължи да търси и намери няколко снимки на убиеца, публикувани в пресата седмици след приключването на случая. Десетки различни фотографии, на които Ерик Вон се виждаше сравнително ясно. Трийсет и пет годишен мъж, брюнет, по-скоро приветлив на вид, но трудно отличим.