Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Забележително е, Мортен, че край морето човек не може да се отегчава. Полежете някой път на друго място цели три или четири часа по гръб, без да вършите нещо, без дори да се хванете за някаква мисъл...

— Да, да... Впрочем трябва да призная, че по-рано понякога съм се отегчавал, госпожице Тони; но това беше преди няколко седмици.

Есента дойде, нахлу първият силен вятър. По, небето пърхаха бързо сиви тънки, покъсани облаци. Мътното, разбунено море беше покрито нашир и надлъж с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с грохот върху пясъка.

Сезонът беше свършил окончателно. Онази част на плажа, която по-рано беше оживявана от множеството летовници и гдето сега павилионите бяха отчасти разковани и прибрани, лежеше като измряла; виждаха се само няколко плетени стола. Но Тони и Мортен се разполагаха след пладне на по-отдалечено място: там, гдето започваха жълтите глинести склонове и гдето вълните запокитваха високо пяната си — чак до „Камъка на чайките“. Мортен беше натрупал и утъпкал един висок пясъчен хълм и Тони беше се облегнала гърбом на него, метнала един върху друг краката си в обувки с кръстосани връзки и бели чорапи; беше облякла мекото си сиво късо есенно палто, с едри копчета. Мортен лежеше с лице към нея на едната си страна, подпрял брадичката си на ръката. Самотна чайка се стрелваше сегиз-тогиз над морето, като надаваше алчния си крясък на граблива птица. Двамата гледаха зелените, обраснали с морска трева стени на вълните, които прииждаха застрашително и се разбиваха о канарата, опълчила се насреща им... слушаха тоя безумен, вечен грохот, който ни зашеметява, кара ни да немеем и убива чувството за време.

Най-сетне Мортен се пораздвижи, като че сам се будеше, и попита:

— Сега сигурно скоро ще си заминете, госпожице Тони?

— Не... защо? — отвърна Тони унесено, без да разбира.

— Да, боже мой, днес е десети септември, моята ваканция без това скоро свършва... Колко още може да продължи това? Радвате ли се на вечеринките в града? Я кажете: господата, с които танцувате, сигурно са любезни... Не, това също не исках да питам! Сега трябва да ми отговорите на едно — каза той, като с внезапно решение намести по-удобно брадичката си върху дланта и я погледна. — Знаете ли, касае се за въпроса, който отлагах толкова време. Така! Кой е този господин Грюнлих?

Тони изтръпна, погледна го бързо в лицето, а очите й започнаха да блуждаят като у човек, комуто припомнят отдавнашен сън. При това в нея се съживи чувството, което беше изпитала през времето, след като господин Грюнлих поиска ръката й: чувството на лична важност.

— Това ли искате да знаете, Мортен? — попита тя сериозно. — Добре, ще ви го кажа. Беше ми крайно неприятно, разбирате ли, че Томас спомена името му още първия следобед, но понеже вече сте го чули... достатъчно. Господин Грюнлих, Бендикс Грюнлих, е търговски приятел на баща ми, солиден търговец от Хамбург, който дойде в града и поиска ръката ми... Но не! — отговори тя бързо при едно движение на Мортен. — Аз го отблъснах, не можах да се реша да му дам думата си за цял живот.