Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Декерет се видя да крачи по планинския хребет, който бяха преминали току-що. Беше сам и слънцето — невероятно голямо — изпълваше половината небе, но въпреки това горещината беше поносима. Склонът беше много стръмен, почти отвесен, и той погледна над ръба. Надолу, надолу, толкова надолу, струваше му се на повече от сто мили, той забеляза огромен бълбукащ и димящ казан, бушуващ вулканичен кратер, в който кипеше и гореше червена лава. Тази стихия не го изплаши — дори по някакъв странен начин го привличаше, умоляваше… Той копнееше да скочи вътре, да се гмурне в дълбините и да заплува в разтопеното и сърце. Започна да се спуска, да тича и да скача, често да се издига над земята и да се носи във въздуха, да лети надолу по огромния склон и когато приближи му се стори, че в пулсиращата лава вижда лица — лорд Престимион, понтифекса, Барджазид и Голатор Лазгия… А тези странни коварни същества край ръба…? Дали не бяха метаморфи? В центъра на вулкана вряха множество могъщи хора. Декерет се втурна към тях, изпълнен с обич и си мислеше: „Ето ме, вземете ме при вас, идвам“. И когато сред всички други долови очертанията на голям бял диск и си даде сметка, че това е любимият лик на Господарката на острова, в душата му нахлу някакво неописуемо блаженство, защото разбра, че това е нейното послание, а бяха минали месеци от последния път, когато тя бе докоснала спящия му ум.

Заспал, но нащрек, без да изпуска от поглед Декерет от съня, той чакаше мига, сливането му с Господарката, жертвоприношението във вулкана, което щеше да му разкрие истината, да му даде познание, което носи радост. Изведнъж нещо странно прекоси съня му, нещо като разстилащ се воал. Цветовете избледняха, лицата станаха замъглени. Той продължи да тича надолу по склона, но вече залиташе, спъваше се често, дори падна по очи. После загуби пътеката, движеше се настрани, вместо надолу, не напредваше. Бе имал чувството, че само след миг щеше да изпита върховно удоволствие, а сега се оказа, че то е недостижимо и го завладяха страхът, терзанията, ужасът. От екстаза, който му обещаваше началото на съня, не бе останала и следа. Ярките цветове постепенно бяха заменени от всеобхватна сивота и всичко замря — сам той замръзна на планинския склон, втренчен надолу в мъртвия кратер. Гледката го караше да трепери, да свие колене към гърдите си и да плаче… докато се събуди.