Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Странни същества — каза Декерет и посегна небрежно към гладката каменна повърхност на върха на най-близката колона. С невероятен рефлекс Барджазид улови ръката му и я дръпна.

— Не го докосвай!

— Защо? — попита Декерет с изненада.

— Тези камъни са свещени!

— И за теб ли?

— За тези, които са ги поставили тук — отговори Барджазид навъсено. — Ние уважаваме магията, която може би се крие в тях. А в тази пустиня човек никога не предизвиква отмъщението на съседа си с лека ръка.

Декерет се вгледа невярващ в дребния човек, в колоните, в двете езерца и в красивите остролисти дървета, които ги заобикаляха. Въпреки горещината той потрепери. Погледна нататък, отвъд границите на малкия оазис, към заоблените дюнии и прашната ивица на пътя, която изчезваше на юг в далечината на тази тайнствена земя. Слънцето се изкачваше бързо по небосклона и топлината му изгаряше безмилостно небето, земята и няколкото беззащитни същества, скитащи из ужасното място. Погледна назад към планините, през които бяха минали — огромна, зловеща стена, която го отделяше от това, което минаваше за цивилизация на този огнен континент. Изведнъж се почувства съвсем сам, слаб, изгубен.

Появи се Динитак Барджазид с цял куп манерки, които стовари почти в краката на Декерет. Той помогна на момчето да ги напълни от чистото езерце, което им отне удивително много време. Опита водата — беше хладна, чиста, със странен, но приятен метален вкус, за който Динитак каза, че се дължал на разтворени минерали. За да занесат всички манерки на флотера трябваше да се върнат десетина пъти. Синът на Барджазид обясни, че това се налагало, защото през следващите няколко дни нямало откъде да вземат вода.

Обядваха както обикновено от непретенциозните си провизии и с настъпването на най-голямата горещина през деня, легнаха да поспят. Вече трето денонощие Декерет спеше през деня и бе започнал да свиква с променения ритъм. Той затвори очи, предаде духа си на обичаната Господарка на острова — светата майка на лорд Престимион — и почти веднага потъна в тежък сън.

Този път сънищата се появиха.

За Декерет, както и за всички същества на Маджипур, те бяха основна част от живота. Всяка нощ му осигуряваха утеха, увереност, съвети, напътствия, упреци и какво ли още не. От малки хората се научаваха да възприемат посланията на сънищата, да ги наблюдават и записват, да ги носят в себе си през нощта и в часовете на бодърстване след това. И във всичко се долавяше присъствието на Господарката на острова — тя бдеше над всеки, помагаше му да разбере собствения си дух и с посланията си влизаше в пряка връзка с милиардите души на огромната планета.