Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Нещо като вампиризъм? — предположи Декерет. Създания, които се спотайват някъде в тази пустош и отнемат жизнените сили на нищо неподозиращите пътници?

Барджазид се усмихна.

— Продължаваш да правиш догадки, посветени. Аз не се осмелявам да изложа никаква хипотеза.

— А ти почувства ли докосването им в своя сън?

Дребният човек се вгледа в Декерет по особен начин.

— Не, не. Никога не съм го чувствал.

— Никога? Да не би да си имунизиран?

— Така изглежда.

— А синът ти?

— Случвало му се е няколко пъти, но рядко — горе-долу веднъж на петдесет пъти. Изглежда неподатливостта не се предава по наследство.

— Ами скандарката? Врунът?

— Те също са го изпитвали понякога — отговори Барджазид. — За тях това е неприятно, но не и нетърпимо.

— Все пак някои са умрели заради намесата в съня им.

— Пак хипотези… — каза Барджазид. — Повечето от пътниците, преминали по тези места напоследък, съобщават за появата на странни сънища. Някои от тях са загубили пътя си и не са успели да се върнат. Но как можем да сме сигурни, че между двете има някаква връзка?

— Ти си много предпазлив човек — каза Декерет. — Боиш се да правиш прибързани заключения.

— И затова съм стигнал до тази възраст, докато мнозина, които са бързали, вече се се върнали при Източника.

— А мислиш ли, че оцеляването е най-голямото постижение, за което можеш да мечтаеш?

Барджазид се засмя.

— Думи на истински рицар от замъка! Не, посветени, мисля, че животът не се състои само в това, да избягваш смъртта. Но и оцеляването не е лошо, а? То е най-важната предпоставка, за да можеш да се отдадеш на големите дела. Мъртвите не могат да постигнат нищо.

Декерет не желаеше да разговаря повече на тази тема. Ценностните системи на един посветен рицар и на Барджазид едва ли можеха да се сравняват. Освен това в начина, по който този човек излагаше аргументите си, имаше нещо лукаво и насмешливо, нещо, което го караше да се чувства бавен, скован и тромав в реакцията си, а това никак не му харесваше. Той остана мълчалив известно време и след това попита:

— С навлизането в пустинята сънищата още по-лоши ли стават?

— Доколкото знам, да — отговори Барджазид.

Въпреки това, когато нощта премина и отново стана време за почивка, Декерет почувства, че е готов и даже очаква с нетърпение новия сблъсък с призрачните сънища. Бяха устроили лагера си на едно равно място далеч навътре в пустинята, където ветровете бяха отнесли пясъка и камъните се показваха отдолу. Приготвиха се за сън едва един час преди пладне. Декерет легна върху сламената си постелка и спокойно, без страх, предаде душата си на това, което щеше да дойде. В неговия рицарски орден го бяха учили що е кураж и естествено от него се очакваше да посреща предизвикателствата без страх, но поне засега бе подлаган на малко истински изпитания. На миролюбивия Маджипур човек трябваше да положи доста усилия, за да намери истински предизвикателства. Трябваше да отиде в неопитомените кътчета на планетата, защото в цивилизованите области всичко бе уредено и спокойно. Ето затова бе заминал за Кхинтор, но не се бе справил добре при първото си сериозно изпитание. Сега му се предоставяше още една възможност.