Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Човек не бива и не може да живее само за себе си — чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: — Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек — ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.
Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си — късно е вече, те трябва да спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен глас:
— Да вървим, добри люде, да почиваме.
А Стоян, като дете, едва не го улови за полите на расото му:
— Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!
— Стига, стига вече — сви тъжно вежди монахът. — Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.
Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както винаги, се прибраха в съседната стая.
Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още звучеше гласът на монаха, отделни негови думи — не винаги ясни, но парещи като огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и сега между нея и Стояна. Султана усети, че детето не спи, тя се приповдигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж промълви:
— Какви големи и бели ръце има той… Султана не разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:
— Спи, Кате, спи.
Малката Катерица, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му, преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото — унесен, цял тръпнещ от неизпитано вълнение, от болка и сладост:
— Страдал за бога светецът, мъчил се… Кацва ти птиче на рамото — продължи той с изяснен глас, — пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като…
— Съмва се веке, кога ще спиш! — прекъсна го Султана сърдито.
Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: „Ние сме многоброен народ! Залив от безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божия ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е посолена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите си! …“ Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който спеше до него:
— И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир. Кочо веднага се събуди:
— Още ли не спиш? … Утре работа ни чака.
И пак заспа, дълбоко, спокойно.
Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот.
Рано на другата сутрин цялото семейство на Стоян Глаушев се събра пак в стаята с огнището. Монахът уми лицето си, помоли се тихо пред иконостаса и всички го чуха, когато прошепна:
— …мир и благодат на тоя благочестив дом… Той отказа да вземе залък хляб за утринна закуска, а само изпи една паница млака вода. Преди да си отиде, той извади от дисагите си една малка щампа на Йоана Рилски и я подаде на Султана:
— Сложи я в иконостаса си и нека свети Йоан бъде закрилник на челядта ти.
Султана целуна ръка на монаха и прие дара му. Приближиха се да му целунат ръка и децата. Монахът задържа ръката на Лазар в големите си бели ръце:
— Ти не си спал спокойно тая нощ. Не бой се. В благородните и чисти вълнения човешката душа се пречиства. Тук нося аз две книги и ще се разделя с тях заради тебе. Чети ги и препрочитай ги, те са изпратени от Русия и са светли прозорци към истинската истина. Ето…
Той извади от дисагите си двете книги, а виждаше се, че му бяха скъпи, и ги подаде на Лазара:
— Вярвам, че семето ще падне на добра почва. Приближи се, подтиквана от майка си, и Катерина — най-малката щерка на Стояна Глаушев. Монахът задържа и нейната ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи: