Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Високият железен светилник беше сложен долу, пред огнището. Наоколо бяха насядали с ПОДБИТИ нозе Султана и трите й щерки — по-големите, Манда и Нона, и най-малката, Катерина. Те и четирите плетяха и шиеха безшумно, мълчаливи, усърдни, само Катерина от време на време подигаше глава и въртеше очи на всички страни. Близу до светилника седеше Лазар. Той четеше малка, но дебела книга с корави листове и дървена подвързия с пиринчени закопчалки. Както държеше книгата далеко от очите си, осветен от яркото пламъче на светилника и цял вдаден в четенето — в позата му, в израза на лицето му се долавяше тържественост. Четенето на книгата беше свещенодействие, всички наоколо пазеха тишина и като да очакваха нещо важно и желано.
Встрани от другите седеше Кочо, по-старият син, и при оскъдната светлина, която проникваше до него на бледи петна, дялкаше и изглаждаше с остро ножче къс дърво, като се пазеше и той да не шуми. Горе в кумина подсвирваше есенният вятър, в стаята беше хладно, едвам полъхваше топлинка откъм огнището. Там, близу до огъня, бе се свила котката и тихо мрънкаше със затворени очи.
Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието — като че ли всички в стаята бяха се заклели да мълчат. Нея я плашеше шумът на вятъра в кумина, очите й пламваха с весел блясък и тя хапеше устни да не избухне в смях. Подкарала бе дванайсетата си година и Султана не й прощаваше нито една волност. Катерина познаваше всеки поглед, всяко движение на баща си и очакваше той да наруши най-сетне тая досадна тишина, но Стоян все се бавеше. Изеднаж тя видя съвсем ясно как се бореше той с желанието си да заговори, да напълни лулата си и вече не можеше да се сдържа — буен, звучен смях изпълни широката стая.
— Що, що те прихванаха пак! — рече строго Султана, без да дигне очи от работата си.
— Що се смейш, мори! — скара се и Стоян, ала и в гласа му, и в погледа му се долавяше трудно прикривана веселост и доволство. — А стани — додаде той със сърдит глас и понеже му се стори, че бе попаднал на подходящ тон, продължи по-смело: — Стани, подай ми тютюна и лулата, пък ето тука, в огнището, има жарче.
Султана го погледна мълчаливо, сетне каза:
— Пак ще усмърдиш стаята.
Позволението беше, значи, дадено и Стоян започна да пълни лулата си.
Лазар внимателно затвори книгата, взе я в скута си, ала мисълта му още не беше тук. Стоян побърза да заговори, да не би това раздвижване изеднаж да спре:
— Кажи нещо, Лазе. Що четеш там… Всички се ослушаха, дори и Катерина. Лазар беше учен човек. Четеше и можеше вече да говори гръцки. Знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише — сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад, едва-що бяха подкарали мустаките му — черни и тънки. Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, Стоян го държеше по-свободен. Като се виждаше по-свободен, Лазар се залавяше с някоя книга или търсеше из града някои по-учени люде, за да приказва и да спори с тях като някой книжовник. И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще става свещеник. Лазар наистина пееше в църквата, имаше хубав глас като баща си, но никога не отваряше уста да каже какво мислеше да прави. По едно време се заговори и вън между някои люде да замести остарелия вече писар в общината, но Лазар отсече:
— Не е работа за мене. По цел ден и като слуга на общинарите, за осемстотин гроша на година.
— Ами какво бре, сине? — попита баща му, който би се гордял синът му да стане общински писар и да седи там заедно с чорбаджиите.
— Ще видим. Може и да остана при тебе да чукам. Какво, лош ли ти е занаятът?
— Е, ти знайш по-добре. А моят занаят е златен. синко.
Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат. Той сега не бързаше да отговори на баща си и Стоян пак подхвана:
— Да мога, да мога и аз да чета, чини ми се, глава нема да дигна от книгите. Научи ме бре, Лазе, да чета и аз…
Лазар заговори и се виждаше, че не току-така и не тъкмо сега бяха дошли тия мисли в главата му:
— Четох тука за деянията на апостолите. Ходили са во целата земя да проповедват Христовата вера. Борили са се против езичеството, против старите божества и суеверия. Скитали са по море и по суша, гладни и жадни, срещу огън и меч, между разни народи, които са тръгвали след них като стада след овчарите си. Апостоли, вождове народни, философи, учители, а нашият народ, като сирак.