Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Сторете път! Сторете път!
Народът се раздвижи, раздели се на две и помежду се образува пътека. Най-напред се издигна над главите на всички големият посребрен кръст, след него се изправиха и всички църковни хоругви. Народът още повече се раздвижи сред глуха врява — които бяха напред, дърпаха се назад, а тия отдпре се блъскаха напред, но пътеката ставаше по-широка и се показаха там владишкият наместник с всички свещеници, облечени в проблясващи на слънцето одежди. Докато свещениците, следвайки хоругвите, излязоха на улицата, народът след тях се заблъска, разбърка се, които бяха първи, останаха последни, а жените останаха най-назад. Подреди се постепенно многолюдно шествие, множеството затихна, та се чуваха само песнопенията на свещениците и глухият тропот на хиляди стъпки. Току зад свещениците пристъпваха десетмината общинари и всички градски чорбаджии, а наблизу зад тях, между народа, вървеше и Стоян Глаушев, следван от синовете си. Той бе дигнал глава, като да искаше да се покаже, лицето му беше цяло усмихнато и погледът му се рееше далеко някъде над полюляващите се хоругви.
Мястото, дето щеше да се гради новата църква, не беше далеко — през няколко улици, — а пред него се ширеше площад, та затуй беше толкова сгодно това място за църква. Тъкмо излизаше вече на площада пъстрата и немирна дружина деца, които вървяха най-напред, многолюдното шествие отеднаж спря, редиците се сгъстиха и тия, които бяха по-назад, видяха, че кръстът и хоругвите се поклащаха на едно място. Зачуха се откъм задните редици въпроси, възклицания:
— Защо спреха? Какво стана? Вървете бре, люде.
Ала никой не можеше да направи ни стъпка повече. На изхода на улицата за към площада бяха застанали петима въоръжени заптии и махаха с ръце:
— Не може. Назад! Забранено е! Отдели се от редицата на общинарите Аврам Немтур и пристъпи към началника на заптиите:
— Реджеб онбаши, защо не пущаш народа! Отиваме да прочетем молитва на мястото на новата църква.
— Забранено е, чорбаджи. Така ми се каза — да не пущам. Аз няма да пусна никого, пък ти иди в хукюмата и питай защо.
Върна се чорбаджи Аврам при другарите си от общината, събраха се те около него и той им рече:
— Да се върнем, народът нека се разотиде, пък ще идем ние в хукюмата и ще питаме каймакамина каква е тая забрана.
Народът напираше все по-силно отдире, макар всички да виждаха, че заптии бяха им препречили пътя.
— Защо ни спират? Не сме тръгнали да вършим зло? Султански ферман имаме да строим църква!
Тия викове тук и там из множеството предизвикаха още много вайкания и проклятия, на по-нисък глас, да не би турците да чуят, и тясната улица се изпълни с ропот.
Майстор Стоян Глаушев стоеше мълчалив, но лицето му беше бледо, очите му бяха разтворени широко и цял потръпваше като в треска. Ето, мислеше си той, враг е застанал на пътя ти и не те пуща. Научи ме, господи — започна Стоян молитва с нарастващо въодушевление че лицето му стана още по-бледо, — научи ме какво да правя, готов съм да изпълня твоята воля и не се боя от нищо!
Като да не беше на себе си, Стоян Глаушев придръпна синовете си и току се намери лице срещу лице с Аврама Немтур, сред другите общинари и чорбаджии. Той отвори уста с пресъхнало гърло и гласът му потреперваше:
— Ти само кажи, чорбаджи Авраме, аз ще отворя път да мине народът, пък каквото ще да става с мене! Аврам Немтур го погледна слисан:
— Какво искаш ти, човече, буна ли искаш да правиш? Ха си стой там!
Скараха му се и други от чорбаджиите и Стоян се отдръпна засрамен. Като се видя пак до синовете си, той сякаш искаше да се оправдае и промърмори:
— Харно, щом не давате. Вие знаете по-добре, аз може би сгреших. Но — рече той с по-твърд глас — светците и апостолите не се спираха ни пред враг, ни пред страх и мъки. Не сме, не сме достойни…
Откакто говори в дома му рилският духовник за страданията на Йоана Рилски, Стоян все мислеше за светците и мъчениците, възхищението му от техните Дела и подвизи нарастваше, той копнееше да страда като тях за род и вяра. Сега изеднаж му се стори, че бе дошъл такъв час, но и сам се уплаши от дръзката си мисъл да бъде като светците и мъчениците и бързо се укроти засрамен.
Върнаха се назад и големият посребрен кръст, и хоругвите, и свещениците, и общинарите след тях с наведени глави. Народът се притисна край стените встрани да им отвори път. Някои от общинарите и чорбаджиите се обръщаха ту на една, ту на друга страна и казваха: