Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Слабо приказвам аз гръчки, не съм приказвал много. Мога само да чета и да пиша по гръчки. Друго е гръчки, друго е славянски и нашенски.
— Ами, ами… — промърмори Стоян, вече унесен в работата си.
Чуковете пак загракаха, както всеки ден от сутрин до вечер, мекият звън на медта изпълваше работилницата, откъм ъгъла зад огнището се дочуваше равномерно съскане — две чирачета, опрени с ръце на стената, усърдно се въртяха ту насам, ту натам на босите си нозе и излъскваха с мокър пясък наслагани там съдове.
Започна да се смрачава, един след друг се затваряха съседните дюкяни, работни люде отминаваха по улицата. Най-сетне и майстор Стоян сложи настрана чука си, изправи уморения си гръб:
— Прибирайте, момчета, и да си вървим. Утихна шум и тропот в работилницата. Чираците спуснаха кепенците, остана отворена само вратата. Калфите и чираците почакаха, докато майсторът облече горната си дреха, и по един, по двама се изнизаха от работилницата, като поздравяваха чинно:
— Добра нощ, майсторе.
— Ваша по-добра! — отговаряше Стоян и не забравяше да подсети: — Утре по-рано.
Излязоха вън пред вратата и синовете му, а той пристъпи в тъмнината към огнището, взе шепа ситен пясък и го хвърли нагоре към почернелите греди, които подпираха покрива. Така той замахна два-три пъти и се чуваше тихият шум на песъчинките по сухите греди: ако негде там, в някоя пукнатина, е заседнала искра от огнището и тлее опасен огън, лесно би го открила някоя сполучливо попаднала песъчинка. Стоян покри огнището с прегорял, назъбен връшник, сетне излезе вън и заключи вратата с голям кован ключ.
Повел синовете си, които вървяха от двете му страни на половин стъпка зад него, майстор Стоян се запъти към къщи. Улиците на чаршията пустееха в настъпилия вечерен здрач. Не бяха отминали много Стоян и синовете му, когато неочаквано съгледаха рилския монах. Той стоеше сам на един ъгъл, преметнал на рамо струнени дисаги, и като да обмисляше нещо.
— Може би нема де да нощува — тихо продума Лазар.
— Може, ами… — отвърна Стоян и ускори стъпки. — Може ей тъй на улицата да си остане, нели е ябанджия…
Той се спря пред монаха и попита:
— Какво тъй, отче, чакаш ли некого?
— Не чакам никого — каза монахът и като се поколеба за миг, додаде: — Позакъснях из чаршията и сега не зная де да пренощувам. Имали тук наблизу някой хан? Пристигнах тая сутрин, не познавам града.
— Ами — запъна се майстор Стоян, радостно смутен, — щом нема де, посели, ако обичаш, у мене. Дал ми е той-господ и залък хлеб.
Очите на монаха се засмяха.
— Да дойда, добри човече, щом ме каниш. Минаха много люде край мене, но само ти ме покани.
Тръгнаха заедно, сетне Стоян се обърна към двете момчета, които вървяха след тях:
— Вие побързайте. Кажете на майка си, че водя гост.
VIII
Тъмно беше, когато рилският духовник и Стоян Глаушев влязоха в двора. Прозорчетата на средната, най-голямата стая в Стояновия дом бяха осветени. Като наближиха двамата мъже стъпалата на чардака, Стоян шумно се изкашля и вратата насреща веднага се отвори. Султана посрещна госта на чардака, целуна му ръка и го въведе в къщата с тиха, сдържана тържественост. Сложи тя мълчаливо край отсрещната стена тъкана възглавница, придръпна и друга възглавница, двамата мъже седнаха един срещу друг. Тогава тя незабелязано направи знак на децата си, които стояха до вратата наредени според възрастта си, те едно подир друго целунаха ръка на монаха и се отдръпнаха пак там, до вратата. В огнището пламтеше огън, горе, на малката извита стряха на огнището, беше сложен железен светилник, яркото му пламъче леко се полюляваше и като да плаваше на фитила си в разтопената лой.
Монахът и майстор Стоян едва разменяха по някоя дума и повече говореше Стоян. Домакинята шеташе с отмерени, сигурни движения, достатъчно беше да обърне поглед, и ту една, ту друга от трите й малки щерки се притичваше да й помогне, а двете момчета се отдръпнаха встрани да не пречат и чакаха търпеливо. Двамата мъже умиха в меден леген ръцете си. Трапезата беше сложена — широка, кръгла — ниско на пода, сложен беше и хляб на нея. Султана сложи най-сетне и току-що сготвеното ядене. Монахът ядеше кротко на мястото си, но внимателно наблюдаваше реда в тоя дом и макар да не пропусна ни еднаж да отговори на Стояна, виждаше се, че мисли и обмисля нещо. Тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим ред, та дори падаше в очи малко нехайното и отпуснато държане на домакина. Монахът забеляза, че по-големият син на Стояна и двете му по-големи щерки — девойчета по на десетина-дванайсет години — приличаха на баща си, със същите големи глави и широки, изпъкнали чела, а по-малкият син и най-малката Стоянова щерка приличаха още повече на майка си, макар синът също да бе наследил челото на баща си и беше доста височък. Най-малкото девойче — на около осем години — беше много хубаво, някаква неясна още сила имаше в хубостта на лицето и на буйната му, леко накъдрена коса, изтеглена назад и стисната в дебела, лъскава плитка. Какво криеха тия широки изпъкнали чела и тая неузряла още хубост? — мислеше си монахът, мъчеше се да открие и вярваше, че открива.