Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Ние градим тука нова църква — казваха му. — Нели е пак за бога…
— Вие градите тук църква и тя е за вас, а пък аз дойдох да искам за църква и манастир, който е на целия славянски и Христов народ.
— Откъде идеш ти, отче? — питаха го. виждаха, че не е от тия места и говореше горнобългарски.
— От Рила ида, от светата обител на Йоана Рилски. Изгоря манастирът по воля божия, но изграден бе още по-велик, изгради се и се изписа и новият храм, сега събираме имота му, за да расте с обща помощ неговото богатство и слава.
Всеки бе чувал за Рила-манастир и сега, когато монахът споменаваше името му, представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му. И колкото да не бяха склонни да развързват наново кесиите си, пак всеки даваше по нещо. Монахът приемаше само пари и ги прибираше в голяма кожена кесия, а когато някой предложеше в дар някоя вещ, храна или жива стока той казваше:
— Как е името и презимето ти, да запиша дара ти, Скоро ще дойдат други мои събратя, да приберат каквото е подарено и да го откарат в манастира.
Влезе монахът и в казанджийската работилница на Стояна Глаушев. Майстор Стоян знаеше вече откъде е дошъл духовникът и защо бе дошъл, та като влезе той в работилницата му, стана да го посрещне и му посочи рафтовете на стената, дето бяха наредени всякакви медни изделия:
— Ето, избери си, каквото искаш.
Монахът стоеше край вратата — беше млад човек, облечен във вехто расо, със сухо, но силно, кокалесто тяло, с буйни тъмни коси под калугерската му капа, с гъста, къса, възчервеникава брада, лицето му беше бледо, чисто и погледът му беше строг. Той поклати отрицателно глава.
— Разбирам щедростта ти, но аз не посягам сам да взема. Ти кажи какво обещаваш и аз ще запиша.
Стоян се смути от неволната си грешка и побърза да я поправи:
— Давам тоя, най-големия гюм и тая тука тепсия. Монахът му обясни как приема даровете и го попита за името и презимето му. Стоян Глаушев винаги се радваше, когато се явеше случай да каже истинското си име — името на целия му род на село, а не както тук го именуваха; хаджи Серафимовия зет. В радостта си той намисли да подари и две жълтици за прочутия манастир, но като се сети, че жена му Султана ще му се кара за тая голяма щедрост, рече:
— Давам и една жълтица.
Монахът се огледа де да седне, за да запише, и Лазар Стоянов, който го гледаше с голямо любопитство, веднага му поднесе столче. Рилецът седна, извади пиринчен молив, приготви се да пише, приведен над коляното си, к пак попита:
Името и презимето ти, благочестиви човече? Стоян Петрев Глаушев.
Чу се остро скърцане, занизаха се по грубата хартия ситни букви. Загледан в чудото на писмото, майстор Стоян усети в сърцето си неутолимия си копнеж да чете, и пише и той, да върши това хубаво чудо. Усмихна се тъжно и рече отеднаж:
— Чакай, отче… Давам две жълтици за манастира, па запиши и жена ми, и синовете ми, ей ги тука и двамата. Те и двамата са писмени — додаде той, — а тоя, по-ниският, скоро се завърна от Охрид, той учи в тамошното школо.
— Да са живи и здрави! Кажи, брате, имената. Съпругата ти… — проточи глас монахът, пишейки.
— Султана — отговори вместо баща си по-малкият, Лазар, който беше бърз и по-досетлив.
— И синовете му…
— Кочо и Лазар — допълни майстор Стоян, като развързваше кесията си. — Запиши, отче, и трите ми щерки, макар да са те женска челяд, пък запиши там, че давам три жълтици за манастира.
Монахът подигна очи към него. Видя му се чуден тоя човек, който започна дара си с една жълтица и така отеднаж, като в някакъв порив или може би в лекомислено увлечение, стигна до три жълтици. Не бяха малко тия пари за такъв случай, а той бе видял, че преспанци не бяха много щедри. Той гледаше Стояна мълчаливо, сетне обърна погледа си към синовете му, които стояха смирено наблизу, към калфите и чираците по-нататък, обгърна с внимателен поглед цялата работилница и сега не му се виждаше толкова чудна постъпката на майстора, та перото му наново задращи по хартията. Като свърши със записването, духовникът прибра трите жълтици и стана.
— Благодаря за щедрия ти дар, майсторе — каза той. — Нека свети Йоан ти помага и те закриля, нека плодовете на труда ти и на дарбата ти бъдат все по-обилни. Сбогом.
Стоян Глаушев го изпрати до вратата и пак се върна на мястото си на тезгяха. Като се готвеше пак да захване прекъснатата си работа, той промълви сякаш на себе си, в радостта си, че извърши нещо хубаво:
— Не съм виждал такъв калугер… Пък и наш човек, и приказката му разбираш, сека дума… Лазаре — обърна се той към по-малкия, — да беше тоя некой грък, дали би му разбрал що ти грагори? Ти нели учиш гръчки…