Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Но когато се намираше в компанията на своите стари приятели, нямаше нито смях, нито разказване на спомени. Само работа. Само интелигентни разговори и вълнения, свързани с играта, нищо повече. Тази вечер, по време на тренировката, Ендър и Алей обсъждаха нюансите на маневрите в открития космос, когато Шен дойде и след като ги послуша миг-два, неочаквано сграбчи Алей за раменете и закрещя:
— Нова! Нова! Нова!
Алей избухна в смях и няколко секунди Ендър ги наблюдаваше как си припомнят заедно сражението, онова сражение, в което надхитриха големите момчета и се измъкнаха от…
Изведнъж те си спомниха, че и Ендър бе участвал в тази битка.
— Извинявай, Ендър — каза Шен.
Извинявай. За какво? За това, че са приятели?
— Както знаете, аз също бях там — рече Ендър.
И те отново се извиниха. И отново на работа. И отново много уважение. И Ендър осъзна, че в смеха и в дружеската им закачка изобщо не бе предвидено да включат и него.
И откъде да се досетят да ме включат и мен? Да не би да се засмях? Или да поех шегата? Просто стоях като пън и ги наблюдавах като учител.
Те и за такъв ме имат. За учител. За легендарен войн. Но не и за един от тях. Не за човек, когото прегръщаш и му прошепваш в ухото „Селям!“ Това бе продължило само докато Ендър изглеждаше жертва. Докато все още изглеждаше уязвим. Сега той бе войн-експерт и бе сам, абсолютно сам.
Потъжи за себе си, Ендър. Като си легна, набра думите „ГОРКИЧКИЯТ ЕНДЪР“ на чина си. После се присмя на себе си и заличи написаното. Няма момче или момиче в цялото училище, което не би сменило с радост мястото си с моето.
Той отново се включи в мисловната игра. Тръгна, както често правеше това, из селцето, което джуджетата бяха построили в могилата от трупа на Великана. Беше лесно да построят яки стени от извитите ребра, между които имаше достатъчно място за прозорци. Целият труп на Великана бе разпределен на апартаменти, в които се влизаше от пътечката, минаваща по гръбначния стълб. Общественият амфитеатър бе издълбан в тазовата кухина, а общинското стадо понита пасеше в ливадите, заключени между краката на Великана. Ендър никога не бе сигурен с какво се занимаваха джуджетата, докато кръстосваха забързани нагоре-надолу. Те не го закачаха, когато минаваше през селото, а в замяна той никога не им причиняваше зло.
Прескочи тазовата кост в дъното на обществения площад и мина през пасбището. Понитата се разпръснаха при появата му. Не тръгна да ги гони. Ендър вече не разбираше по какви правила протича играта. По-рано, преди първото му отиване до Края на света, играта се състоеше единствено от сражения и ребуси, които той трябваше да решава — да разгромиш противника, преди той да те убие, или да измислиш как да преодолееш препятствията. Сега обаче никой не го нападаше, нямаше война и където и да отидеше, нямаше никакви препятствия.
Освен, разбира се, в стаята на замъка на Края на света. Това бе единственото опасно място, което бе останало. И Ендър, колкото и често да се заричаше да не го прави, винаги се връщаше там, винаги убиваше змията, винаги поглеждаше брат си в огледалото и винаги след това, каквото и да направеше, умираше.
И този път не бе по-различно. Опита се да използва ножа на масата, за да издълбае хоросана и да извади един камък от стената. Веднага щом проби дупка в замазката, през пролуката започна да шурти вода и Ендър видя как фигурката му, върху която бе вече загубил контрол, се бори отчаяно, за да спаси живота си и да не се удави. Прозорците на стаята изчезнаха, водата се надигна и фигурката се удави. През цялото това време лицето на Питър Уигин не изчезна от огледалото и не отмести погледа си от него.
Уловен съм в капан, помисли си Ендър, уловен съм в капан тук, в Края на света, и от него няма излизане. И той най-сетне разпозна горчивия вкус, който го преследваше неотклонно въпреки всичките му успехи във Военното училище. Наричаше се отчаяние.
Когато Валънтайн пристигна, на входовете на училището стояха униформени мъже. Стойката им не бе като на пост, а леко нехайна, сякаш изчакваха някой, влязъл вътре, да свърши някаква работа. Носеха униформата на МФ. Десантчици, същите униформи, които всеки бе виждал в кървавите сражения от видеофилмите. Това придаваше известна романтична атмосфера на този учебен ден и всички останали деца бяха страшно развълнувани от присъствието им.
Не и Валънтайн. Първо, това й напомни за Ендър. И второ, изплаши я. Някакъв драскач бе публикувал неотдавна жесток коментар върху събраните съчинения на Демостен. Коментарът, а следователно и работата й, бяха обсъдени на открита конференция по мрежата за международни отношения и там едни от най-влиятелните личности на деня или нападаха, или защитаваха Демостен. Онова, което я разтревожи най-много, бе изявлението на един англичанин: „Независимо дали ще му хареса, или не, Демостен не може да запази завинаги своето инкогнито. Той разгневи прекалено много умни хора и зарадва прекалено много глупаци, за да продължава да се крие зад своя прекалено удобен псевдоним. Или ще си свали маската, за да поеме водачеството над силите на глупостта, които свика в боен строй, или враговете му ще му свалят маската, за да диагнозират заболяването, довело до помътняването на разсъдъка му.“