Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Разхождаха се мълчаливо по голлинията.
— По какво би могъл Ендър да заприлича на Питър?
Валънтайн сви рамене.
— Вече ви казах.
— Но Ендър никога не е вършил подобни неща. Той просто е бил едно малко момче.
— Ние обаче и двамата го искахме. И двамата искахме да… да убием Питър.
— Оо!
— Не, това не е вярно. Никога не сме го казвали гласно. Ендър никога не е казвал, че иска да го направи. Аз… само… си го мислех. Аз си го мислех, не Ендър. Той никога не е казвал, че иска да го убие.
— А какво искаше той?
— Той просто не искаше да бъде…
— Да бъде какво?
— Питър измъчва катерички. Той ги разпъва на земята, одира ги живи и ги наблюдава, докато умрат. Той правеше това по-рано, вече не го прави. Но го правеше. Ако Ендър знаеше за това, ако Ендър можеше да го види, мисля, че той би…
— Би какво? Би спасил катеричките? Би се опитал да ги излекува?
— Не, по онова време човек не можеше да поправи нещо, което Питър бе сторил. Не можеше да се отива против волята му. Но Ендър щеше да е добър към катеричките. Разбирате ли? Щеше да ги храни.
— Но ако започнеше да ги храни, те щяха да се опитомят и тогава на Питър щеше да му е много по-лесно да ги лови.
Валънтайн отново заплака.
— Каквото и да направи човек, то винаги ще е от полза за Питър. Всичко е от полза за Питър, всичко, човек няма как да се измъкне, всичко!
— Ти помагаш ли на Питър? — попита Граф.
Тя не отговори.
— Чак толкова лош човек ли е Питър, Валънтайн?
Тя кимна.
— Питър ли е най-лошият човек на света?
— Откъде бих могла да знам? Той е най-лошият човек, когото аз познавам.
— И все пак вие с Ендър сте му брат и сестра. Имате едни и същи гени, едни и същи родители, как би могъл да бъде толкова лош, щом…
Валънтайн се обърна и му изкрещя. Изкрещя, сякаш той искаше да я убие.
— Ендър не прилича на Питър! Ендър по нищо не прилича на Питър! Освен по това, че е умен, но по нищо друго — по нищо, по нищо, абсолютно по нищо друго не прилича на Питър! По нищо!
— Ясно — рече Граф.
— Знам какво си мислиш, гадно копеле, мислиш си, че греша и че Ендър прилича на Питър. Е, добре, може би аз приличам на Питър, но не и Ендър. Винаги му казвах това, когато плачеше, много пъти съм му го казвала: ти не си като Питър, ти не обичаш да причиняваш болка на хората, ти си мил и добър и изобщо не приличаш на Питър!
— И това е истина.
Неговото съгласие я успокои.
— Точно така, по дяволите, истина е! Истина е!
— Валънтайн, ще помогнеш ли на Ендър?
— Вече не мога да направя нищо за него.
— Става въпрос за същото нещо, което винаги досега си правила за него. Просто да го успокоиш и да му кажеш, че той изобщо не обича да причинява болка на хората, че е добър и мил и че изобщо не прилича на Питър. Това е най-важното. Че изобщо не прилича на Питър.
— Ще мога ли да го видя?
— Не. Искам да му напишеш писмо.
— Каква полза да му пиша? Ендър никога не отговори на нито едно от писмата, които му изпратих.
Граф въздъхна.
— Той отговаряше на всяко получено писмо.
Трябваше й само секунда, за да проумее.
— Наистина вониш като мърша.
— Изолацията е… оптималната околна среда за творческото мислене. На нас ни бяха нужни неговите идеи, а не… но нищо. Не е нужно да се оправдавам пред теб.
Тогава защо го правиш? Тя обаче не зададе въпроса гласно.
— Но той се е отпуснал. Кара я по инерция. Искаме да го тласнем напред, а той се съпротивлява.
— Може би ще направя услуга на Ендър, ако ви кажа да вървите по дяволите.
— Ти вече ми помогна. Но можеш да ми помогнеш още малко. Пиши му.
— Обещавате ли да не съкращавате нищо от това, което ще напиша?
— Не мога да обещая такова нещо.
— Тогава забравете за писмото.
— Не е толкова трудно. Ще напиша сам писмото ти. Можем да използваме и предишните ти писма, за да се доближим до стила ти. Нищо по-просто.
— Искам да го видя.
— Ще получи първата си отпуска, когато навърши осемнайсет години.
— Нали му бяхте казали, че ще я получи, когато навърши дванайсет?
— Изменихме правилника.
— И от къде на къде трябва да ви помагам?
— Не помагай на мен. Помогни на Ендър. А какво значение има, ако това ще е от полза и за нас?
— Кой знае какви ужасни неща му правите там, в онова училище?
Граф се навъси.
— Драга Валънтайн, скъпо момиченце, ужасните неща тепърва предстоят.
Ендър бе прочел четири реда от писмото, преди да осъзнае, че то не е написано от друг войник във Военното училище. Беше пристигнало по обикновения начин — когато включи чина си, му бе съобщено, че за него има писмо по пощата. Прочете четири реда от писмото, после зачете края и разгледа подписа. После отново зачете началото и се сви в леглото, за да прочете отново и отново следните думи: