Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Излезе от водата и Линдстрьом, шведът прислужник и масажист, се приближи до него. Носеше пухкав бял халат с монограм.
— Благодаря, Лини — рече Фримейсън, избърса голото си тяло и бавно се загърна в халата.
— Да кажа ли на Фрида, че сте готов?
— Да, но да не ми дава пак диетични кренвирши. Писна ми непрекъснато да ям соени боклуци.
— Добре, преподобни.
Линдстрьом кимна и тръгна към кухнята. Фримейсън подозираше, че е педераст, но така и не бе успял да го разобличи. Линдстрьом беше много тих и потаен.
„Вероятно ме мрази и в червата“ — помисли Фримейсън с иронична усмивка.
Докато закусваше, се обади Фреди Бевинс, частният му детектив.
Всичко беше наред. Беше успял да се внедри при Каренца.
— Дори им казах, че съм католик. Представяш ли си?
— Е, ти си способен на всичко. Трябва да си вършиш работата добре. Искам да провериш всичко за Каренца.
— Ясно, преподобни. Ще му извадя кирливите ризи.
Фримейсън затвори. Добре, че бе послушал баща си.
Старецът бе изкуфял в някои отношения, но още беше с разсъдъка си, ходеше сам по нужда и си пийваше.
„Трябва да се справиш с онзи тип, сине — беше му казал Закари Купър. — Няма какво да се правиш, че той не съществува.“
Основното правило беше — опознай противника. Фримейсън смяташе, че това е голямо преимущество. Е, ако Каренца наистина му беше враг… Пък и чудесата му. Не знаеше какво да мисли за всичко това. По телевизията показваха много фокусници.
Макар че не винаги трябва да се вярва на онова, което дават по телевизията. Той разбираше тези неща много добре.
Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 20 октомври 1999
Той се променяше.
С всеки изминат ден усещаше, че става различен. Опознаваше се, но същевременно се отдалечаваше от личността, която представляваше преди странното си пробуждане.
Понякога лежеше нощем в леглото, без да може да наспи и се опитваше да се моли, но все едно си говореше сам. Мълчанието на душата му подсказваше, че никой не го слуша.
Защо?
Дали защото всъщност не говореше? Или защото не можеше да се вглъби в душата си? И кога за последен път бе отслужвал литургия?
Тогава оставаше въпросът с дарбата му.
Непрекъснато го предизвикваха да изпробва силата си до краен предел. Пресата и последователите му наричаха делата му чудеса и Питър започна да им вярва. Когато лекуваше и съживяваше хората, той чувстваше как някаква сила минава през него като приятен електрически ток. Не, не беше точно така — силата не преминаваше през него, а се излъчваше от него. Досущ гейзер от зашеметяваща енергия.
А понякога имаше чувството, че умира, и се питаше какво става.
След първите няколко прояви на дарбата си, когато беше помолил за Божието напътствие и не бе получил нищо, бе изпаднал в пълно отчаяние и унизителен страх.
Напоследък обаче страхът се изместваше от нещо друго — по-непроницаемо от болката и съмнението.
От една страна, чувстваше, че страхът вече няма значение.
Предстоеше му много работа и беше все едно как ще я свърши или какво ще изпита. Най-важното беше да я свърши докрай. Не възприемаше мисията си по нов начин, но имаше усещането, че самото му съществуване е различно. Дори да беше ръководен от някаква външна сила, той, не съзнаваше това и може би нещо още по-лошо — изобщо не го беше грижа.
Събудиха го слънчевите лъчи, които проникваха през дръпнатите щори на прозореца. Какъв ли ден беше? Къде се намираше?
Обърна се на другата страна и коляното му докосна голото бедро на Марион. През тялото му премина тръпка. Марион още спеше. Питър си спомни как тя дойде при него в полунощ. Усети, че получава ерекция. За разлика от предишните месеци, той вече не изпитваше угризения или необходимост да потиска сексуалните си желания. Всъщност, когато се замислеше, си казваше, че това е съвсем обикновена и естествена реакция.
Марион безспорно беше красива, и привличаше мъжете. Вгледа се в нея. Кестенявите й коси бяха разпилени върху възглавницата, очертанията на тялото й изпъкваха под чаршафа. Дългите й мигли почиваха върху висо ките скули, ъгълчетата на устните й бяха леко извити. Изведнъж клепачите й потрепнаха и се отвориха. Бездънните морскозелени очи, които пазеха съкровените й тайни, го погледнаха.
— Добро утро — каза Питър и се наведе да я целуне.
— Можех да спя вечно.
— Един ден и това ще стане.
— О, тази сутрин нещо не сме в настроение. Дано Лари Мелманик ти го оправи.
Лари Мелманик. Човекът, който ги бе докарал тук. Питър разсеяно прокара пръсти през косата си. „Маунтин Рок 99“, най-големият благотворителен концерт на десетилетието, щеше да се състои в ранчото на един застарял хипар и според Лари щеше да привлече двойно повече от очакваните двеста хиляди зрители. А Питър щеше да го открие.