61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Наистина е така. Често е идвал да заема книги от библиотеката ми. И той е от стар род като мен.
— Познавате ли партньора му?
— Полицай Каплър? О, да, виждала съм го.
— И?
— Преселник от Флорида. Което ми се стори доста странно.
— И на мен — рече Ричър и проследи мисис Лоуъл, която изчезна нагоре по уличката, следвана от кучето си.
Не проговориха в продължение на половин час. Часовникът в главата на Ричър отмерваше последните минути преди полунощ.
— Уморена ли сте? — попита той.
— Не съм си задавала този въпрос — отговори Джанет Солтър.
— Легнете си, ако искате. Мога да се оправя и сам.
— Като стоите прав, за да чуя, когато заспите и паднете на пода?
— Няма да заспя — усмихна се Ричър.
— А аз няма да си легна. Трябва сама да се справя с всичко това. Изобщо не биваше да ви замесвам.
— Споделеният проблем е половин проблем.
— Може да ви убият.
— Едва ли.
— Женен ли сте?
— Не — отвърна той, без да отделя очи от прозореца.
— А били ли сте някога?
— Не.
— Единствено дете?
— Имах брат, с две години по-голям от мен. Работеше в Министерството на финансите. Загина при изпълнение на служебния си дълг.
— Съжалявам.
— Нямате вина за това.
— Винаги ли отклонявате съчувствието по този начин?
— В повечето случаи.
— Значи сте последна издънка на фамилията.
— Предполагам. На неособено голяма фамилия.
— Също като мен. Всичките ми прадеди са били разбойници.
— Къде се е намирала златната ви мина?
— В Черните хълмове. Защо?
— Питърсън е на мнение, че военните съоръжения западно от тук са главно подземни. А аз се питам дали не са използвали някакви стари галерии.
— Не, тук няма галерии. Само дебел пласт прерийна почва, под който има скала.
— Родителите ви бяха ли живи, когато заминахте за колежа?
— Защо питате?
— Защото, ако са били живи, вероятно са ви съобщавали всички местни новини в писмата си. Включително слуховете и клюките. Може би са споменали нещо и за онова място. Недостатъчно, за да привлече вниманието на аналитичния ви ум. Нещо незначително.
— Нищо, което си струва да бъде споменато.
— Опитайте все пак.
— Единственото, което знам, е, че съоръжението е било построено, но не е било използвано. Може би защото целта на строителството е била отблъскваща. Около нея е имало и някакъв скандал.
— Каква е била целта на строителството?
— Не знам. Никой не я е споменавал пред мен.
Пет минути преди полунощ.
Оставаха двайсет и осем часа.
Никой не идваше.
На хиляда и шестстотин километра от там, в Тексас, две бързи коли глътнаха осемдесетте километра на юг от Худ, за по-малко от четирийсет минути. В тях пътуваха шестима мъже, всичките служители на Специална част 110, всичките с ранг сержант и желание да станат офицери, всичките наясно, че могат да получат повишение именно след успешното изпълнение на текущата задача. Напуснаха главния път, прекосиха центъра на Джорджтаун и откриха автобусното депо. Беше полунощ, всичко тънеше в тишина. Хладен въздух, боклуци и воня на разлято дизелово гориво. Трафик липсваше. Оставиха колите една пряка по-нататък, пред някакви заложни къщи и адвокатски кантори, а после поеха в посоката, от която бяха дошли. Оглеждаха се за мотели. Първият се оказа ниска тухлена постройка с напукан покрив от асфалтова смес, почти скрит зад огромен паркинг. Вторият беше непосредствено до него, на самата улица, изцяло направен от червено дърво. Дванайсет стаи, табела на висок стълб, рекламираща безплатна кабелна телевизия, включена закуска и липса на свободни места.
Офисът беше първата врата вляво.
Нощният администратор дремеше зад бюрото си.
Резервният ключ беше в чекмеджето.
Шестимата специални агенти се разделиха. Трима тръгнаха към стаята, трима минаха отзад. Единият от тримата пред вратата се дръпна на няколко крачки, готов за всичко. Другите двама нахлуха в стаята, но тя беше празна. С пистолети в ръце и мощни фенерчета в лицата на сънливите клиенти, те бързо провериха и останалите стаи.
Техният човек не беше там.
Ричър предприе поредната обиколка на къщата на Джанет Солтър. Вече беше свикнал със звуците в нея — скърцането на дъсчения под и на стълбата, острата извивка на една от отоплителните тръби, която съскаше по-силно от останалите, прозоречната рамка, която леко вибрираше от поривите на вятъра. Въздухът променяше миризмата си. Килимите и пердетата излъчваха специфичен аромат на старо, който не беше неприятен. На боядисана прежда, прашно кадифе, нафталин, восъчна политура за мебели, дим на пури и лули. Ричър го усещаше навсякъде, включително в машинното масло, с което бе смазал револверите.