61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Аз съм петдесетгодишна, с едно око и гърбица.
— Представям си те точно такава, съдейки по гласа ти.
— Мръсник!
— Според мен си висока някъде около един и шейсет и пет, но слаба.
— Искаш да кажеш, че съм плоска?
— Най-много трийсет и четири А.
— Проклятие!
— Руса коса, вероятно къса. Сини очи. От Северна Калифорния.
— Възраст? — попита тя.
Когато седна зад онова очукано бюро, Ричър беше на трийсет и две. Стар и едновременно млад за този ръководен пост. Млад, защото беше нещо като звезда, а стар, защото се беше добрал до него малко късно за звезда. Защото беше индивидуалист и му нямаха пълно доверие.
— Трийсет-трийсет и една — рече на глас той. Предпочете малко толеранс, защото знаеше, че така е по-добре, когато става въпрос за възрастта на жена.
— Ласкателството ще ти отвори всички врати — каза тя, после добави: — Трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.
Домакинството се върна към обичайното си състояние. Питърсън си тръгна, а жените от дневната смяна легнаха да спят. Джанет Солтър заведе Ричър в стаята на горния етаж, която гледаше към покрива на верандата. По принцип тя беше най-опасна, но на Ричър не му пукаше. Голата ярост беше достатъчна, за да преодолее всяка теоретически неизгодна позиция. А той мразеше да го будят през нощта. Ако някой решеше да проникне през този прозорец, със сигурност щеше да излети обратно.
Два без пет сутринта.
Оставаха двайсет и шест часа.
22
Ричър планираше да спи до осем, но го събудиха в шест и половина. Питърсън се появи в стаята и по силата на някакъв примитивен инстинкт ритна леглото, след което благоразумно се дръпна назад. Беше преценил, че това е най-разумният подход. Далеч по-добър от навеждането над леглото, което положително щеше да доведе до счупване на една от ръцете му.
И със сигурност беше прав.
— Какво? — дрезгаво попита Ричър.
— След по-малко от час ще се съмне — отвърна Питърсън.
— Е, и?
— Трябва да тръгваш.
— Къде?
— За лагера на рокерите. Нали сам пожела?
Джанет Солтър вече беше в кухнята. Напълно облечена, тя приготвяше кафе. Старата електрическа кана гъргореше и подсвиркваше.
— Трябва да изляза — съобщи ѝ Ричър.
— Знам — кимна тя. — Мистър Питърсън ми каза. Ще се оправите ли?
— Надявам се.
— Не виждам как. Там има поне стотина мъже, а вие разполагате само с шест патрона.
— Нуждаем се от информация.
— Въпреки това.
— Имам Четвъртата поправка на своя страна. Стига ми. Ако пострадам или не се върна, ченгетата ще получат достатъчно основания за обиск. Но рокерите не го искат и по тази причина ще пипат с ръкавици.
— Трудно ми е да си го представя.
— Вие ще се оправите ли тук?
— Надявам се.
— Ако полицаите отново се оттеглят, вземате револвера и се заключвате в мазето. Няма да отваряте на никого с изключение на мен.
— Ще ни трябва ли парола?
— Коя е любимата ми книга?
— Нали казахте, че нямате такава?
— Наистина нямам. Значи това ще бъде верният отговор.
Каната утихна и Ричър щедро напълни една от шестте бели чаши, подредени на плота.
— Дали полицаите отново ще се оттеглят? — попита Джанет Солтър.
— Вероятно не.
— В затвора може да избухнат нови размирици.
— Едва ли. Подобни бунтове са рядко явление. Като революциите в историята. Нуждаят се от подходящи условия.
— А ако стане бягство?
— Това е още по-малко вероятно. Бягството е трудна работа. Надзирателите вземат необходимите мерки.
— Значи край на проблемите ми, така ли?
— Възможно е.
— Ще се върнете ли тук?
— Мисля, че магистралата все още е затворена.
— А какво ще правите, когато я отворят?
— Не знам.
— Според мен ще поемете за Вирджиния — каза Джанет Солтър.
— Тя може би е омъжена.
— Трябва да я попитате.
— Може би ще го направя — усмихна се Ричър.
Питърсън го инструктира в антрето. Резервната кола без отличителни знаци чакала отвън, затоплена и с работещ двигател. Била надеждна, минала неотдавна на преглед. С пълен резервоар, вериги на задните колела и зимни гуми на предните. Нямало пряк път до лагера. Трябвало да тръгне първо на юг, по посока на магистралата. На километър и половина преди детелината да завие на запад и да поеме по стария път, успореден на магистралата.
— Същият, на който са убили адвоката — кимна Ричър.
— Да, но доста по на изток. Не трябва да спираш, ако някой ти махне.
— Няма — отвърна Ричър. — Можеш да бъдеш сигурен.
Трябваше да кара по този път в продължение на осем километра, а после да завие надясно по тесен и прав като стрела междуселски път, построен от военните преди петдесет години. Отсечката била дълга три километра и свършвала пред лагера. Там имало петнайсет дървени къщички, наредени в две редици в посока изток-запад. Плюс старата каменна постройка.