61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Какво? Нима са му окачили халка на глезена без мое знание?
— Не. Той е сам и уплашен. Нуждае се от помощ. Не може да я получи отникъде освен от хората в чужбина, с които си има вземане-даване. Но не бърза да им се обади. Те ще му помогнат само ако е чист, но ако е компрометиран, ще го изоставят. Дори може да го убият. И той го знае. Бил беглец от закона? За тях това няма значение. Но политическият беглец е вече нещо различно. Те се страхуват да не го проследим до дома му, независимо къде се намира той. Затова трябва да е запознат с новините. Трябват му медии, които да отразяват случилото се във Форт Худ. Ако то остане в категорията на домашното насилие, той ще им се обади. Но ако не е така, ще захапе дулото.
— Не сме публикували никаква информация.
— Значи ще му трябват ден-два да се увери, че е така, а после ще им се обади.
— Но след това може да тръгне накъдето му видят очите! Уейко, Далас, дори Абилийн…
— Не. Той ще направи добър избор. Абилийн е твърде малък и твърде далеч. А Уейко и Далас са прекалено патриотични. Според него тамошните радио и телевизионни канали веднага ще захапят шпионската версия. Къде е служил? В Четвърта пехотна дивизия? Публиката в Уейко и Далас не ще и да чуе за някакъв капитан от Четвърта пехотна дивизия, който е превъртял. И той го знае. Но Остин е далеч по-либерален. Освен това е столица на щата, следователно новинарските канали са малко по-либерални. Точно това му трябва. Остин.
— Но ти спомена Джорджтаун.
— Той изпитва страх към самия град. Твърде много ченгета, прекалено много неща се случват. На всичкото отгоре не шофира, нали? Страх го е от магистралните патрули. Предполагам, че колата му все още си е на мястото.
— Да, там е.
— Значи е взел автобуса от Форт Худ, но после го е зарязал. Джорджтаун е близо до Остин, но не съвсем. През цялото време е гледал през прозореца. Един мотел, втори, трети. Запечатвал ги е в паметта си. Слязъл е на автобусното депо и е тръгнал обратно пеша. Не е искал непознати територии, но и е нямал желание да върви твърде дълго пеш. Било е прекалено опасно. Чувствал се е незащитен. Но дори и с тези мисли в главата не е одобрил най-близкия до депото мотел. Би било твърде явно. Избрал е втория. И в момента е там, с окачена верига на вратата на стаята. Запълва времето си с гледане на местните телевизионни канали.
Гласът насреща мълчеше.
— Почакай за момент — рече Ричър, внимателно остави слушалката на масичката и се изправи. Провери кухнята, а после и библиотеката. Нищо. Надникна в гостната. Джанет Солтър стоеше в дъното, права и неподвижна като скала.
На улицата не се виждаше нищо.
Никой не идваше.
Ричър се върна в антрето, седна на стола и вдигна слушалката.
— Нещо друго? — попита гласът.
— Не че има някакво значение, но той е пътувал в предната част на автобуса.
— Продължаваш да дрънкаш глупости!
— Било е предпазна мярка. Не е искал да изпъква като беглец. От малък са го учили, че лошите момчета сядат най-отзад. Но той е капитан от Четвърта пехотна дивизия. Вероятно праволинеен човек. Помни училищния автобус от детството си. Мексиканците сядали най-отзад, не и той.
Мълчание.
— Джорджтаун — повтори Ричър. — Вторият мотел на север от автобусното депо. Проверете го.
Мълчание.
— Къде най-близо са хората ти?
— Имам няколко души във Форт Худ.
— Заповядай им да тръгват. Разстоянието е не повече от осемдесет километра. Нищо няма да ти струва.
Мълчание.
— Не забравяй, че информацията ми трябва за утре — добави Ричър и затвори. Върна стола на мястото му, прекоси антрето и влезе в гостната.
Погледна през прозореца.
Нищо.
Никой не идваше.
Десет без пет вечерта.
Оставаха трийсет часа.
20
Стенният часовник звучно тиктакаше. Всяка отминала секунда беше малка победа за Ричър. Безредиците в затвора не можеха да продължат вечно. Началната им фаза би трябвало да е кратка. Вземане на заложници, окупиране на територии, после следва затишие. Това бе времето за тактически корекции. И за прегрупиране на надзирателите. А също така и за освобождаване от наряд на част от полицейските подкрепления. Ричър го знаеше.
Следователно го знаеше и нападателят.
Ричър не разбираше защо още го няма. Мишената му бе само една старица, затворена в къщата си. Какво чакаше?
* * *
В десет и половина Джанет Солтър предложи да направи кафе, но Ричър не ѝ позволи. Може би онзи чакаше точно това. Електрическата кана се нуждаеше от вода. А тя идваше от чешмата на мивката, която се намираше под прозореца. Ангажираната с тази дейност посивяла глава на половин метър отвъд стъклото със сигурност ще бъде изкушаваща мишена. Затова той сам направи кафето, но след внимателна проверка на околността. Която се оказа ненужна. Измъкна се от Задната врата без шуба, шапка и ръкавици. Студът се стовари отгоре му като леден юмрук. Страшен студ. Пронизващ, сковаващ. Далеч под нулата. Толкова далеч, че той дори не си направи труда да отгатне градусите.