![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
Явно това си личеше от далеч.
— Не, обаче и вие двамата не приличате на местните. Вие сте първите жители на Дери, които не ми се струват… намръщени.
— Уха, целия град се скъсва да се мръщи — потвърди Ричи и хвана рамото на грамофона. Иглата подскачаше в последния улей на плочата отново и отново.
— Чувам, че хората най-вече се тревожат за децата — казах аз. — Обърнете внимание, че не ви приближавам — вие сте на тревата, аз си стоя на тротоара.
— Не изглеждаха особено разтревожени докато се случваха убийствата — измърмори Ричи. — Нали знаете за убийствата?
Кимнах.
— Отседнал съм в Таунхаус. Един от служителите там ми каза.
— Ами да, сега, когато всичко свърши, всички внезапно се загрижиха за децата — той седна до Беви с двете леви. — Обаче докато се случваха, от никого думица не можеше да чуеш.
— Ричи — пак го прекъсна тя. — Бип-бип.
Този път момчето премина в покъртителна имитация на Хъмфри Богарт.
— Да, но е вярно, захарше. Знаеш, ше е вярно.
— То вече всичко свърши — заяви Беви с откровеността на търговски представител. — Те просто още не го знаят.
— „Те“ са хората в града като цяло или само възрастните?
Тя сви рамене, сякаш да каже: „Каква е разликата?“
— Обаче вие знаете.
— В интерес на истината, да, знаем — потвърди Ричи. Той ме погледна предизвикателно, но зад залепените очила, искрата на истеричния хумор още блестеше в очите му. Хрумна ми, че едва ли някога угасва напълно.
Пристъпих на тревата. Никое от децата не избяга с писъци. Напротив, Бевърли се плъзна по пейката (и сръга Ричи с лакът да се мръдне и той), за да ми направи място. Те бяха или изключително смели, или много глупави.
И тогава момичето зададе въпрос, който ми изкара акъла.
— Познавам ли ви отнякъде? Ние познаваме ли ви отнякъде?
Преди да успея да отговоря Ричи се обади.
— Не, не е това. По-скоро… знам ли. Трябва ли ви нещо, господин Амбърсън? Затова ли става въпрос?
— Всъщност, да. Трябва ми информация. Но вие откъде го разбрахте? И откъде сте сигурни, че не съм опасен?
Те се спогледаха и помежду им премина нещо. Нямаше как да знам какво точно, но усетих две неща със сигурност: те бяха усетили у мен някаква странност, която далеч не се изчерпваше с факта, че бях пришълец в техния град. Обаче, за разлика от Човека с жълтата карта, това не ги плашеше. Тъкмо обратното — те изглеждаха запленени. Помислих си, че тези две привлекателни, безстрашни деца имаха какво да ми разкажат, ако решат. Винаги ми е било интересно каква ли би била тяхната история.
— Просто знаем. Не сте — заяви Ричи и когато погледна момичето, тя кимна утвърдително.
— Сигурни ли сте, че… страшното… е свършило?
— Почти — отговори Бевърли. — Нещата ще се оправят. Мисля, че тежкото време в Дери приключи, господин Амбърсън. Не е лесно да се живее в този град.
— Ами, ако ви кажа, чисто хипотетично, че се задава още нещо лошо? Нещо подобно на това, което се е случило на малко момче на име Дорси Коркоран.
И двамата направиха гримаса, сякаш бях ощипал особено чувствителен нерв. Бевърли се обърна към Ричи и му прошепна нещо на ухо. Не съм сигурен какво му каза, тя говореше бързо и шепнеше, но ми прозвуча като: „Онова не беше работа на клоуна“. После тя отново ме погледна.
— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…
— Няма значение. Не ви трябва да знаете — беше време да действам. Тези двамата щяха да ми помогнат. Не знам защо бях толкова сигурен, просто бях. — Познавате ли няколко деца с фамилия Данинг? — и аз ги изброих на пръсти. — Трой, Артър, Хари и Елън. Артър също го наричат…
— Туга — довърши Бевърли. — Естествено, че го познаваме. Учим в едно и също училище. Тоя танц, дето го репетираме тук, е за училищния конкурс за таланти точно преди Деня на благодарността…
— Госпойца Скаулет, тя вика трябва репетира отрано — обади се Ричи, но Бевърли не му обърна внимание.
— И Туга се е записал да участва в конкурса. Ще пее „Плис Пляс“ на плейбек — тя завъртя очи. Това явно й се отдаваше отлично.
— Знаете ли къде живее той?
Беше ясно, че знаят, но никой от тях не ми отговори. И по лицата им личеше, че нищо повече няма да кажат, ако не обясня защо питам.
— Да речем, че, ако някой не се погрижи за Туга, има голяма вероятност той изобщо да не стигне до конкурса. И да кажем, че същото важи за братята и сестра му. Бихте ли повярвали, ако някой ви каже такова нещо?
Децата пак се спогледаха и явно разговаряха само с поглед. Отне им повече време — може би десет секунди. Подобни дълги погледи обикновено си разменят влюбени двойки, но тези полубертети не можеше да са любовници. Със сигурност обаче бяха приятели. Близки приятели, преживели доста заедно.