![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
Само дето тя, разбира се, беше изгубила.
5
На сутринта закусих в ресторанта на хотела, наречен Ривървю. Ресторантът беше пуст, с изключение на мен и търговеца на железария от снощи. Той беше забил нос в местния вестник. Когато го остави на масата, аз го придърпах. Не ме интересуваше първата страница, която беше посветена на продължаващите военни маневри около Филипините (макар че за момент се замислих дали Лий Озуалд не е някъде там в момента). Исках да видя местните новини. През ’11-та аз бях читател на луистънския Сън Журнал и последната страница на Б-секция винаги беше озаглавена „Училищни дела“. Там горди родители виждаха отпечатани имената на децата си, в случай че те бяха спечелили някаква награда, бяха участвали в училищна екскурзия или се бяха включили в общинска кампания за почистване. Ако местният Дейли Нюз имаше подобна рубрика, можеше да открия някое от децата на Данинг споменато там.
На последната страница обаче открих само некролози.
Обърнах на спортната страница и научих за голямата футболна среща, която предстоеше през почивните дни: Тигрите от Дери срещу Овните от Бангор. Според съчинението на чистача, Трой Данинг сега трябва да беше на петнадесет. Едно петнадесет годишно момче логично би могло да бъде част от отбора, макар че по-вероятно да беше в резервите.
Не открих името му никъде, въпреки че прочетох и една по-малка статия за детския футболен отбор на града (Тигърчетата). Артър „Туга“ Данинг не се споменаваше и там.
Платих си закуската и се върнах в стаята си с вестника под мишница, като наум се укорявах, че от мен не става детектив. След като преброих всички абонати в телефонния указател с фамилия Данинг (общо деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго. Моят ум беше ограничен, може би дори осакатен от всепроникващото присъствие на Интернет. Дотолкова бях свикнал да завися от него, та го бях приел за даденост. Колко време би ми отнело да намеря семейство Данинг през ’11-та? Трябваше само да напиша Туга Данинг и Дери в любимата си търсачка, да натисна ентър и да оставя Гугъл, Големия Брат на 21ви век, да се погрижи за останалото.
През ’58-ма, най-модерните компютри бяха с размера на малко домакинство, а местният вестник беше безполезен. Тогава какво ми оставаше? Сетих се за един мой преподавател по социология от колежа — саркастичен стар мръсник — който обичаше да казва: „Когато нищо друго не върши работа, остава ти само да посетиш библиотеката.“
И аз я посетих.
6
По-късно същия следобед се изкачвах по Горната миля с разбити (поне за момента надежди). Спрях се за кратко на пресечката на Уичъм и Джаксън, където малко момче на име Джордж Денбъроу беше изгубило ръката и живота си (поне според Фред Туми). Докато изкача хълма се бях задъхал. Не че не бях във форма, а заради вонята на фабриките.
Бях обезкуражен и малко изплашен. Имах достатъчно време да открия нужното семейство Данинг, в това не се съмнявах — ако нямаше друг начин, щях да прозвъня всички с името Данинг от телефонния указател, дори това да означаваше, че ще привлека вниманието на побъркания баща на Хари. Обаче почвах да разбирам за какво говореше Ал, когато ме предупреди, че сякаш някаква сила ще работи против мен.
Вървях по улица Канзас дълбоко умислен и затова в първия момент не забелязах, че къщите от дясната ми страна са свършили. От тук нататък земята пропадаше стръмно надолу към дивия, гъсто обрасъл в зеленина блатист терен, който Туми беше нарекъл Пущинака. Сипеят беше отделен от улицата само с паянтова бяла ограда. Сложих ръка на оградата и се загледах в буйната растителност долу. Виждах отблясъци от мътна застояла вода, туфи тръстика, толкова високи, та изглеждаха праисторически, както и разкривени дръвчета с издути корони. Дърветата бяха ниски, недорасли, защото се бореха помежду си за ограничената слънчева светлина. Сигурно беше пълно с отровен бръшлян, купища боклуци и тук-там вероятно свърталища на бездомници. Трябва да имаше и пътеки, известни само на някои от местните деца. Децата с приключенски дух.
Стоях и се взирах с невиждащ поглед, а до слуха ми едва доловимо достигаше някаква игрива мелодия, нещо с тромбони. Мислех си, че не бях успял да свърша почти нищо цяла сутрин. „Можеш да промениш миналото“, беше ми казал Ал, „но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“
Каква все пак беше тая музика? Нещо весело и сякаш скокливо. Като я слушах, се сещах за Кристи, в началото, когато бях луд по нея. Когато и двамата бяхме луди един за друг. Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам… Глен Милър, може би?
Бях отишъл в библиотеката с надеждата да разгледам резултатите от преброяването на населението. Последното национално преброяване трябва да беше проведено преди осем години, през ’50-а и щеше да включва три от четирите деца на Данинг — Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която по време на убийствата е била на седем, не би била включена в преброяването. Там със сигурност щеше да има посочен адрес. Дори семейството да се беше преместило в следващите осем години, все някой от съседите им щеше да може да ми каже къде да ги търся. Градът не беше голям.