![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
Само дето се оказа, че резултатите от преброяването липсват. Библиотекарката, приятна жена на име госпожа Старет, ми каза, че по нейно мнение резултатите непременно трябвало да се съхраняват в библиотеката, обаче общинският съвет по някаква причина решил да ги съхранява в сградата на Общината. Преместили ги през ’54-та, обясни тя.
— Това никак не звучи добре — казах аз и й се усмихнах. — Нали знаете какво казват — с властта на глава на се излиза.
Госпожа Старет не отвърна на усмивката ми. Тя беше учтива и дори чаровна, но и от нея лъхаше същата сдържана предпазливост, характерна за всички хора, които бях срещнал в това странно малко градче. Фред Туми беше единственото изключение, което явно потвърждаваше правилото.
— Не ставайте глупав, господин Амбърсън. Резултатите от националното преброяване на САЩ са достъпни за широката общественост. Просто идете в Общината и кажете на служителката там, че ви праща Реджина Старет. Тя се казва Марша Гуей и ще ви помогне. Въпреки че вероятно са ги натикали в мазето, където изобщо не им е мястото. Ония мази са отвратителни и няма да се учудя, ако са пълни с мишки. Ако ви създадат някакви проблеми — каквото и да било — непременно се върнете да ми кажете.
Така че аз отидох в Общината, където във фоайето висеше плакат, призоваващ: Родители, напомняйте на децата си да не говорят с непознати и винаги да играят с приятелите си. Няколко души чакаха пред различни гишета. (Повечето пушеха, разбира се.) Марша Гуей ме поздрави с притеснена усмивка. Госпожа Старет й беше позвънила от мое име и се беше ужасила от думите на Марша, които тя повтори и пред мен: преброяването от ’50-а беше унищожено, заедно с почти целия архив, съхраняван в подземието на Общината.
— Миналата година имахме страшно проливни дъждове — обясни тя. — Продължиха цяла седмица. Каналът преля и всичко в Долния край — така местните наричат центъра на града, господин Амбърсън — та всичко в Долния край беше залято. Мазата ни приличаше на венециански канал почти цял месец. Госпожа Старет е права, онзи архив изобщо не е трябвало да бъде местен и изглежда никой няма представа кой е упълномощил преместването и по чия идея. Ужасно съжалявам.
Нямаше как да не усетя същото, което беше изпитал Ал, докато се опитвал да спаси Каролин Пулин: сякаш бях уловен в затвор с гъвкави стени. Какво ми оставаше сега? Да се навъртам около местните училища, за да видя дали няма да забележа момче, което да прилича на познатия ми шестдесет и нещо годишен чистач, който тъкмо се беше пенсионирал? Да се оглеждам за седем годишно момиченце, което разсмива всичките си приятели? Или да чакам някой да се провикне: „Хей, Туга“?
Да, бе. Непознат мъж, който се навърта около училищата в град, където първото нещо, което те посреща в Общината е плакат, предупреждаващ за опасностите от непознати странници. Едва ли някой някога се беше опитвал толкова буквално да се натика в устата на вълка.
В едно нещо обаче бях напълно сигурен — трябваше да се махна от хотела. При цените от ’58-ма можех да си позволя да остана там седмици наред, но така щях да привлека внимание. Реших да прегледам обявите и да си намеря квартира под наем на месец. Обърнах се обратно към Долния Край и спрях на място.
Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…
Наистина беше Глен Милър. По-точно „В настроение“ — парче, което имах причина да познавам отлично. Любопитството ми надделя и аз последвах музиката.
7
В края на паянтовата ограда, отделяща улица Канзас от Пущинака, имаше малка зона за отдих. Тя включваше каменно барбекю и две маси за пикник с ръждясал боклукчийски контейнер между тях. На една от масите беше сложен преносим фонограф и върху него се въртеше голяма черна плоча, 78 оборота.
На тревата едно върлинесто момче, чиито очила бяха залепени с тиксо, и едно изключително красиво червенокосо момиче танцуваха. В лисбънската гимназия наричахме първокурсниците „полубертети“ и тези двамата изглежда бяха точно в тази възраст. Обаче танцуваха с уверена грация, като възрастни. Бях очарован, но и… какво? Изплашен? Може би, малко. Истината е, че изпитвах страх почти през целия си престой в Дери, но тук имаше и нещо друго, нещо по-голямо. Някакво благоговение, сякаш се бях докоснал до крайчето на някакво върховно разбиране. Или надничах (като през опушено стъкло, един вид) към работния механизъм на вселената.