Пиратът (С черен лъв на мачтата)
- Автор: Родев Цончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пиратът (С черен лъв на мачтата)». Краткое содержание книги:
— Ти, вижда се, вече си мислил над тази задача — рече разсъдително Беро, който очевидно не споделяше лесния ентусиазъм на новия комит на „Кротушка“. — Кое от пипалата на Генуа се мярка най-често пред очите ти?
— Ликостомо е непревземаем — то си е крепост, не колония. Да нападнем Килия не бива — тъй или иначе е на остров посред български земи. Ако сторим нещо на Кафа, ще настроим против себе си целия Кипчак. И погледнеш, че Светослав, за да омилостиви хан Токтай, му поднесе нас, както преди няколко години му изпрати в делва с мед главата на Чака. Като не броим Пера, която е в самия Цариград, остава ни само Тана.
— Тана?! — възкликна Влад. — Най-голямата, най-силната колония на Комуната по тези места?
— Това, че е най-голяма и най-силна, е на наша страна, Влад. Защото генуезците в Тана ще си спят на това ухо, че са силни и непревземаеми. И така до половината ще са свършили нашата работа.
Никой от шестте мъже и Спасуна не подкрепи думите на Кривич, дори Сръдан явно бе направил крачка назад от първоначалното си въодушевление. Измина така дълга, дълга минута, после Беро поклати голямата си глава:
— Нявга бях волнонаемен шиурм на търговска галера — продума бавно и според възможностите си тихо. — Бил съм поне пет пъти в Тана — и преди генуезците да я направят своя колония, и след това. Работата наистина не е невъзможна, Кривич. И не откъм морето — устието на Танаис166 дава възможност за изненадващ удар откъм тила. Но Тана е голяма и се пази от многобройна войска, Кривич. Тъй както си знаем силите, не достигат за успех срещу нея.
Нестроен хор на другите показа, че всички споделяха мнението на началника на линьо „Добродушко“. Невесела усмивка сви устните на Кривич.
— Уплашихте ли се, мои верни люде?
За всичките отговори Мирѐн:
— Аз съм отскоро при вас, Кривич. Пратиха ме… Какви ги говоря, избягах, за да се присъединя към вас преди малко по-малко от месец. Но ви видях в морето на Анхиало, та се наемам да изразя общото мнение, Кривич. Ние не сме плашливи и ти го знаеш най-добре. Не сме плашливи и ако ни пратиш на сигурна смърт, пък било то и за една гола слава, до един ще тръгнем. Но ако искаш не само да измрем при Тана, а да я поставим на колене, нужен ни е съюзник. Прав е Беро, собствените ни сили не стигат за успех.
— Съюзник? — тъжно се присмя Кривич. — За кого си мислите, приятели? За Светослав? Или може би за Андроник? За Венеция?
— Очакваш от нас отговор на готово — каза Добрил. — А няма една склянка време, откакто ни спомена за новия си замисъл. Дай ни срок и ние да поровим в мозъците си, Кривич.
Едно общо изръмжаване показа, че и останалите споделяха Добриловите думи. И тогава неочаквано се обади Спасуна Точилката:
— Напоследък тук се върти една нова птица, Кривич. Някой си барон ди Буѐнафорту̀на. Идва да си пие виното при мене. Тъмна личност, но разполага с великолепен кораб и хора поне колкото твоите на „Кротушка“. Вече два-три пъти ми подхвърля, че има желание да поговори с тебе за сдружаване за общи напади. Особено пък след като се разчу за Анхиало…
— Анхел ди Буенафортуна. Виждал съм го и дори съм разменял приказка с него — глухо произнесе Влад. — Наистина тъмна личност. Ще добавя: не му е чист косъмът на този човек.
— Кому от нашия занаят е чист косъмът? — възрази му Сръдан.
— Анхел ди Буенафортуна — повтори замислено Кривич. — Какво пък, ще поговоря с него. И ако приеме някои условия, може и да се съглася на съюз с него. За да напакостя на Генуа, готов съм да се сдружа и с дявола, приятели.
— Ала никога не забравяй, че имаш дявол за съдружник, сине — тежко-тежко допълни Спасуна.
Никой не каза дума повече. Мъжете вдигнаха стаканите, но личеше, че умовете им не са във виното…
XVI. Ангелът на добрата сполука
Както беше уговорката, източената и остроноса ладия с четирите двойки гребци се насочи към пристана „Дендри“167. Впрочем натам ги водеше и жълтото знаме с бродиран върху него черен лъв, което бе издигнато на висока върлина току до мостчето. Анхел ди Буенафортуна, единственият пътник в ладията, се изненада — е, вярно, нямаше предварително споразумение за каквито и да са тържествености, но все пак той, барон и рицар, не можеше да си представи, че ще го посрещне един-единствен човек, небрежно подпрял гръб на пръта на пряпореца.
Когато приближиха, самотният посрещач пристъпи напред, направи знак да му хвърлят въжето на лодката и със сръчността на човек, който десетилетия е имал вземане-даване с море, пристани и малки и големи катарги, изтегли ладията и върза въжето на трупчетата, забити за тази цел на брега. После помогна на пътника да слезе на сушата.
166
Танаис — р. Дон.
167
Остров Свети Иван няма и никога не е имал пристанище в днешния смисъл на думата, но има четири леки рибарски пристана. Имената им — Свети Мина, Свети Иван, Дендри (Дръвче) и Аязматели (Осветен) — подсказват, че са съществували още в древни времена.